Безмилостното течение избутваше Тиболт двойно по-назад при всеки метър, който отвоюваше напред. Той знаеше, че може да се върне по суша, след като стигне на отсрещния бряг, но не разполагаше с толкова време. Беше приковал поглед върху Бен и гребеше с всичка сила.
Блъсна го огромен клон, който за миг го запрати под водата. Когато отново се показа на повърхността, видя Зевс да плува усърдно точно зад него. Съвзе се и отново заплува с отчаяно и съсредоточено усилие, но забеляза, че не е стигнал дори до средата на рекичката.
Бет видя, че Бен се придвижва още мъничко по-надолу по несигурния въжен мост, и се добра по-близо до водата.
— Хайде! — провикна се тя. — Ще успееш! Дръж се, скъпи!
Плувайки, Тиболт се удари в потъналата във водата междинна платформа на моста. Превъртя се във водата, изгуби контрол и след броени секунди се блъсна в Клейтън. В пристъп на паника Кийт сграбчи ръката му със свободната си ръка и го замъкна под водата. Тиболт размаха ръце и потърси въжето, което стисна здраво точно когато Клейтън го пусна. Кийт се вкопчи в Тиболт и се покатери по тялото му в неистов стремеж за глътка въздух.
Тиболт потъна под вода, стиснал въжето с една ръка и неспособен да се освободи от Клейтън. Дробовете му сякаш щяха да експлодират, усети, че го обзема паника.
В този момент коловете на междинната площадка се наклониха още повече под тежестта на двамата мъже, разнесе се трясък и площадката рухна изцяло.
Бет наблюдаваше боричкането между Кийт и Логан точно преди да се скъсат въжетата, които все още не се бяха откъснали от средната площадка. На другия бряг на потока платформата на дървената къщичка се строполи във водата с мощен плисък и течението отнесе Бен. Бет с ужас забеляза, че той все още стиска въжето, свързано със средната площадка, което се нагъна по водата.
Зевс приближаваше Логан и Кийт, когато средната площадка внезапно се надигна като подмятана от вълните мидена черупка и се раздроби на парчета. Кучето изчезна.
Всичко се случваше страшно бързо — тя вече не виждаше Логан и Кийт и едва след като обходи водата с неистов поглед, зърна главичката на Бен — точица насред отломките.
Чуваше пронизителните викове на Бен и го видя как се бори да задържи главата си над водата. Бет отново се надигна и закуцука напред, без да обръща внимание на болката и отчаяно мъчейки се да не изпуска сина си от поглед.
И тогава досущ като сбъдната мечта забеляза една тъмна мокра глава да се приближава целеустремено към сина ѝ.
Зевс.
Елизабет чу сина си да вика кучето и сърцето ѝ се изпълни с надежда.
Закуцука и падна, стана отново и залитна напред, после отново рухна на земята. Накрая запълзя, мъчейки се да види какво се случва. Хващаше се за клоните на дърветата и се издърпваше напред. Зевс и Бен се смаляваха, докато течението ги отнасяше, но кучето все повече доближаваше момчето.
И после изведнъж двете фигури се сляха и Зевс рязко се обърна и се насочи към отсамния бряг на реката, мъкнейки подире си Бен, който се беше хванал за опашката му.
— Ритай с крака, скъпи, ритай! — провикна се Бет.
Залитайки и куцукайки, тя се хвърли напред, мъчейки се да противостои на течението. Бен и Зевс се отдалечаваха с всяка изминала секунда. Бет напрегнато се взираше, за да ги вижда — бяха стигнали до средата на потока… не, бяха минали средата.
Тя продължи да върви, борейки се със сетни да не откъсва поглед от тях, напредваше, тласкана единствено от инстинкта. Не усещаше болка, а само туптенето на сърцето си на всяка крачка.
Оставаше им само една трета до брега… течението там беше по-бавно… сега една четвърт…
Бет продължи да върви, като се вкопчваше в клоните и се изтегляше. Клоните се губеха сред листата, но след няколко мъчителни минутки тя отново ги напипваше.
Почти стигна… позволи си малко да отдъхне… още съвсем мъничко… Моля те, Господи… още съвсем мъничко…
Ето ги. Краката на Бен удариха брега първи и той се пусна. Зевс се метна напред и също стигна сушата. Бет се хвърли към Бен и кучето, които излизаха от водата.
Зевс рухна в мига, в който стигна до сухата пръст. Бен се строполи до него след миг. Когато Бет се добра до тях, Зевс отново беше прав с треперещи от изтощение крака, мокър и кашлящ.
Елизабет се строполи на земята до сина си и го повдигна да седне, понеже и той се разкашля едновременно с кучето.
— Добре ли си? — провикна се тя.