Искаше да намери точно къде е направена снимката. Не за да усети по-добре що за човек е жената — мястото за провеждане на панаира нямаше да му помогне за това.
Искаше да разбере дали там има три високи вечнозелени дървета със заострени върхове, каквито растяха къде ли не.
Трета глава
Бет
Бет бутна настрани кутийката с диетичната си кола, доволна, че Бен се забавлява на празненството по случай рождения ден на приятеля си Зак. Просто ѝ се искаше да не се налага да го води у баща му… Мелъди се приближи и седна на стола до нея.
— Чудесна идея, нали? Водните пистолети са голям хит! — Тя ѝ се усмихна: избелените ѝ зъби бяха прекалено бели, кожата ѝ беше прекалено тъмна, все едно току-що се връщаше от солариума. И сигурно беше точно така. Мелъди беше суетна по отношение на външния си вид още от гимназията, а напоследък беше направо обсебена от него.
— Да се надяваме, че няма да ги обърнат към нас.
— По-добре да не опитват — смръщи се Мелъди. — Предупредих Зак, че ако го направи, всички си тръгват. — Облегна се назад, за да ѝ бъде по-удобно. — Какво прави това лято? Не те видях, а и не отговори на обажданията ми.
— Да, така е, извинявай. Това лято живях като отшелник. Просто ми беше трудно с баба, с кучкарника и с обучението. Нямам представа как баба изобщо е успяла да го запази толкова време.
— Как е тя?
Бабчето беше отгледала Бет от тригодишна, след като родителите ѝ загинаха при катастрофа.
— Оправя се, но ударът ѝ се отрази много тежко. Лявата ѝ страна още е много слаба. Успява да се справи с част от обучението, но не е в състояние да управлява кучкарника. Знаеш колко се претоварва. Винаги се тревожа, че ще се преумори.
— Забелязах, че тази седмица се е върнала в хора.
Бабата на Бет пееше в хора на Първа баптистка църква повече от трийсет години и внучката ѝ знаеше, че това е едно от най-силните ѝ увлечения.
— Миналата седмица отиде за пръв път, но не съм сигурна колко е пяла. И след това спа цели два часа.
Мелъди кимна:
— Какво ще стане след началото на учебната година?
— Не знам.
— Ще преподаваш, нали?
— Надявам се.
— Как така се надяваш? Няма ли учителско събрание другата седмица?
На Бет не ѝ се мислеше за това, още по-малко ѝ се говореше, но знаеше, че Мелъди е добронамерена.
— Да, но това не значи, че аз ще присъствам. Съзнавам, че ще поставя училището в затруднено положение, обаче не мога да оставям баба самичка по цял ден. Още не. А кой ще ѝ помага с кучкарника? Сама не би могла по цял ден да обучава кучета.
— Не може ли да наемеш някого?
— Опитах. Казах ли какво се случи в началото на лятото? Наех един тип, който се появи два пъти, а през уикенда напусна. Същото стана и със следващия, когото наех. А после никой не си направи труда да се обади. Табелата «Търсим помощник» така си и стои на прозореца.
— Дейвид непрекъснато се оплаква, че няма добри работници.
— Ако предлага минимална заплата, тогава да видиш как ще се оплаква! Дори учениците вече не искат да чистят клетките. Било гадно!
— Противно е.
Бет се засмя.
— Да, така е — призна тя. — Но не разполагам с време. Съмнявам се, че нещо ще се промени до другата седмица, а ако не се промени, има и по-лоши неща. На мен ми е приятно да обучавам кучетата. В повечето случаи с тях е по-лесно, отколкото с учениците.
— Например с моя ученик?
— С твоя е лесно, повярвай ми.
Мелъди махна към Бен:
— Пораснал е в сравнение с последния път, когато го видях.
— С повече от два сантиметра — отбеляза Бет и си каза, че е много мило от страна на Мелъди да го каже. Бен открай време си беше нисичък за възрастта, все го слагаха най-отляво в предната редица на снимките на класа и беше с половин глава по-нисък от съседното дете. Синът на Мелъди, Зак, беше пълната му противоположност: стоеше отзад, от дясната страна, и винаги беше най-високият в класа.
— Говори се, че Бен няма да играе футбол наесен — отбеляза Мелъди.
— Иска да опита нещо по-различно.
— Какво например?
— Искал да се научи да свири на цигулка. Ще взима уроци от госпожа Хейстингс.
— Тя още ли преподава? Сигурно е най-малко на деветдесет.