— Мамо?
Унесена в мислите си, Бет не беше усетила, че Бен се е приближил. Луничавото му лице лъщеше от пот. От дрехите му капеше вода, а по ризата му имаше петна от тревата, които тя със сигурност нямаше да успее да изпере.
— Да, скъпи?
— Може ли тази вечер да спя у Зак?
— Нали той ще ходи на тренировка по футбол?
— След това. Няколко момчета ще останат, а и му подариха музикална видеоигра за рождения ден.
Бет знаеше истинската причина за молбата му.
— Не тази вечер. Баща ти ще те вземе в пет.
— Не може ли да му се обадиш и да го помолиш?
— Мога да опитам, но знаеш…
Той кимна и както винаги, когато това се случеше, сърцето ѝ се сви.
— Да, знам.
Слънцето печеше безмилостно през предното стъкло на колата и тя съжали, че климатикът не работи. Беше свалила стъклото на прозореца и развятата ѝ коса я боцкаше по лицето. Отново си напомни, че трябва да се подстриже. Представяше си как нарежда на фризьорката: «Отрежи я, Тери! Искам да приличам на мъж!» Обаче знаеше, че всъщност ще поиска да я скъсят малко както обикновено. В някои отношения беше голяма страхливка.
— Май добре се забавлявахте.
— Така е.
— Само това ли ще кажеш?
— Изморен съм, мамо.
Тя му посочи към табелата на сладкарница «Млечна крава» отпред:
— Искаш ли да се отбием и да си вземем малко сладолед?
— За мен не е полезно.
— Ей, аз съм майката, това са мои думи. Просто си помислих, че ти е топло и че няма да е лошо да си вземем сладолед.
— Не съм гладен. Току-що ядох торта.
— Добре, както искаш, но да не обвиняваш мен, като се прибереш вкъщи и съжалиш, че не си се възползвал от възможността.
— Няма — извърна се той към прозореца.
— Ей, приятел, добре ли си?
Когато ѝ отговори, гласът му едва се чуваше заради свистенето на вятъра:
— Защо трябва да ходя у татко? Не правим нищо забавно. Той ме праща да си лягам в девет часа, все едно още съм във втори клас. Дори не съм изморен. А пък утре цял ден ще ме кара да върша разни неща.
— Нали след църква щеше да те води у дядо ти да се почерпите?
— Въпреки това не ми се ходи.
«И аз не искам да ходиш, но какво да се прави?» — помисли си тя.
— Защо не си вземеш някоя книга? — предложи. — Можеш да си почетеш довечера, а ако утре ти доскучае, пак можеш да си почетеш.
— Винаги го казваш.
«Понеже не знам какво друго да ти кажа», помисли си тя.
— Искаш ли да отидем в книжарницата?
— Не — отговори той, но явно не беше искрен.
— Е, ела с мен. Искам аз да си купя книга.
— Добре.
— Знаеш, че съжалявам за тази история.
— Да, знам.
Посещението в книжарницата не повдигна особено настроението на Бен. Макар че накрая си избра няколко криминални романа за братята Харди4, Бет прецени настроението му по прегърбените рамене, докато чакаха на касата. На път за вкъщи той разгърна една от книгите и се престори, че чете. Бет беше сигурна, че така той парира въпросите или опитите ѝ да го развесели, да повдигне духа му преди предстоящото гостуване при баща му. Макар да беше само на десет, Бен умееше да отгатва поведението ѝ.
Ужасно неприятно ѝ беше, че не му харесва да гостува на баща си. Наблюдава го как влиза в къщата и знаеше, че отива в своята стая, за да си събере нещата. Но вместо да го последва, приседна на стълбите на верандата и за хиляден път ѝ се прииска да беше си сложила люлка. Още беше топло, а съдейки по скимтенето откъм кучкарника отсреща, жегата явно тормозеше и кучетата. Бет се ослуша да чуе баба си вътре. Ако беше в кухнята, когато Бен влезе, със сигурност щеше да я чуе. Баба ѝ беше същинска ходеща какофония. Не заради инсулта, а защото си беше такава. «На седемдесет и шест съм, ама се чувствам като на седемнайсет» — смееше се тя силно и тропаше по тенджерите с черпака, докато готвеше. Обожаваше бейзбол и надуваше радиото оглушително, когато пускаха музика от епохата на биг бенда. «Такава музика не расте като бананите, така да знаете.» Преди инсулта бабчето носеше гумени ботуши, гащеризони и широкопола сламена шапка почти всеки ден и в този вид учеше кучетата на двора да изпълняват заповеди, да идват или да стоят мирно.
Преди години заедно със съпруга си бабчето ги учеше на почти всичко. Двамата с него отглеждаха и обучаваха животни, служебни кучета за слепи, кучета, които надушват наркотици за полицията, кучета пазачи за домовете. Сега, когато него вече го нямаше, тя правеше тези неща само от време на време. Не защото не ги умееше — и бездруго предимно тя водеше обучението. Обаче за да обучиш куче да охранява дома, ти трябват четиринайсет месеца, а като се има предвид, че възрастната жена обикваше катерица за по-малко от четири секунди, в края на такова обучение сърцето ѝ винаги бе съкрушено. Сега, когато дядо го нямаше, за да каже: «Вече го продадохме, така че нямаме избор», на баба ѝ беше по-лесно просто да закрие тази част от бизнеса.