Пет години по-късно голяма част от подробностите, свързани с това пътуване, се бяха позамъглили в съзнанието му. Беше си свършил работата и в крайна сметка го изпратиха обратно в Пендълтън. Не говореше за случилото се. Опитваше се да не мисли за него. Освен за едно: Рики Мартинес и Бил Кинкейд, другите двама от бойната група на Тиболт, бяха част от история, която той никога нямаше да забрави.
Събереш ли трима човека, помежду им ще има различия. Нищо чудно, физически те тримата също бяха различни. Рики беше отраснал в малък апартамент в Мидланд, Тексас, беше бивш играч на бейзбол и маниак във вдигането на тежести, играл в отбора на «Минесота Туинс», преди да се запише в армията. Бил, който беше свирил на тромпет в училищния духов оркестър, беше от северната част на щата Ню Йорк и беше отраснал заедно с петте си сестри. Рики харесваше блондинки, Бил — брюнетки. Рики дъвчеше тютюн, Бил пушеше цигари, Рики обичаше рап, Бил беше фен на кънтрито. Голяма работа! Обучаваха се заедно, хранеха се заедно, спяха заедно. Говореха за спорт и политика. Бъбреха си като братя и си погаждаха номера. Бил току се събуждаше с една избръсната вежда, а на следващата вечер Рики се събуждаше, изгубил и двете си вежди. Тиболт се научи да се събужда и при най-малкия шум и някак успя да опази и двете си вежди. Месеци наред се смяха на тази история. Една нощ се напиха и си направиха еднакви татуировки, с които се вричаха във вярност на армията.
След като прекараха толкова много време заедно, започнаха да отгатват намеренията си. Всеки от тях беше спасявал живота на Тиболт или поне го беше измъквал от сериозна беда.
Бил сграбчи гърба на бронежилетката на Тиболт, който тъкмо се канеше да се покаже на открито, а след секунди снайперист рани двама войници до тях. Втория път Тиболт се беше разсеял и едва не попадна под гумите на военен джип, управляван от един от техните. Този път Рики го дръпна за ръката и го предпази. Дори по време на война хора загиват при автопроизшествия. Спомнете си за Патън.
След като обезопасиха петролните полета, пристигнаха в покрайнините на Багдад заедно с ротата си. Градът още не беше паднал. Тримата бяха в конвоя заедно със стотици други и затягаха обръча около града. Когато влязоха в крайните квартали, не се чуваше нищо, освен рева на двигателите на силите на съюзниците. След стрелбата, разнесла се от чакълеста пресечка на главната улица, отделението на Тиболт получи заповед да отиде и да провери какво става.
Огледаха мястото. Двуетажни и триетажни сгради, нагъсто една до друга от двете страни на надупчен път. Самотно куче, което предъвкваше някакви отпадъци. Димящите останки от автомобил на стотина метра по-надолу. Изчакаха. Не видяха нищо. Почакаха още малко. Не чуха нищо. Накрая Тиболт, Рики и Бил получиха заповед да пресекат улицата. Придвижиха се бързо и благополучно. Оттам отделението продължи нагоре по улицата в неизвестното.
Когато през онзи ден отново се разнесе стрелба, не беше просто единичен изстрел. Беше смъртоносното трещене на десетки, а после и на стотици куршуми от автоматични оръжия, които ги впримчиха в огнен капан. Тримата заедно с останалите от отделението на отсрещната страна на улицата се оказаха приковани към входовете на къщите и лишени от почти всякаква възможност да се скрият.
По-късно им казаха, че стрелбата не продължила дълго. Но беше достатъчно. Вихрушка от куршуми се сипеше от прозорците над тях. Тиболт и хората от отделението му инстинктивно вдигнаха оръжия и стреляха, после стреляха отново. От отсрещната страна на улицата двама от техните бяха ранени, но подкреплението дойде бързо. Пристигна танк, следван от бърза пехота. Въздухът затрепери, когато оръдието стреля и горните етажи на сградата се срутиха, а навсякъде се разхвърчаха прахоляк и натрошени стъкла. Тиболт чуваше писъци отвсякъде и виждаше цивилни граждани да бягат от къщите. Обстрелът продължаваше. Уличното куче беше застреляно. Цивилни падаха по очи, застреляни в гръб, кървящи и стенещи. Трети морски пехотинец беше ранен в крака. Тиболт, Рики и Бил още не можеха да помръднат, приклещени от силния огън, който кълвеше парчета от стените край тях и пред краката им. Въпреки това тримата продължаваха да стрелят. Въздухът ехтеше, срутиха се горните етажи на още една сграда. Танкът напредваше и вече се приближаваше. Внезапно вражеският огън се разнесе от две посоки. Бил погледна Тиболт, Тиболт погледна към Рики. Знаеха какво трябва да направят. Време беше да се махнат, понеже останеха ли, щяха да умрат. Тиболт се надигна пръв. И в този миг всичко пред очите му изведнъж стана бяло, а после почерня.