В Хамптън повече от пет години по-късно Тиболт не можеше да си спомни подробности — помнеше само усещането, сякаш са го хвърлили в пералнята. Експлозията го запокити към улицата и ушите му забучаха. Приятелят му Виктор бързо дотича до него заедно с военния санитар. Танкът продължи напред и малко по малко улицата беше овладяна.
Всичко това той научи впоследствие, узна и че експлозията е била причинена от ръчен противотанков гранатомет. Един офицер обясни на Тиболт, че най-вероятно са се опитвали да улучат танка, но гранатата минала на десетина сантиметра от кабинката. Вместо това, сякаш съдбовно предопределена за тях, полетяла към Тиболт, Рики и Бил.
Качиха Тиболт на военен джип и го откараха оттам в безсъзнание. По чудо раната му се оказа лека и след три дни той се върна в частта си. Рики и Бил не се върнаха, а бяха погребани с военни почести. Седмица делеше Рик от двайсет и втория му рожден ден, а Бил беше на двайсет години. Не бяха нито първите, нито последните жертви на войната.
Тиболт се застави да не мисли често за тях. Струваше му се коравосърдечно, но по време на война съзнанието се затваря за такива неща. Болеше го, когато мислеше за тяхната смърт, за отсъствието им, затова престана да го прави. Повечето от взвода също. Вместо това си вършеше работата. Съсредоточи се над факта, че е жив. Насочи усилията си към това да брани другите.
Днес обаче споменът отново го споходи, почувства загубата на приятелите си и не потисна усещането. Бяха до него, докато крачеше по улиците на града на път за покрайнините. Следваше упътването, което му дадоха на рецепцията на мотела, и тръгна на изток по тревистия банкет на шосе 54, на безопасно разстояние от платното. По време на странстванията си се беше научил да няма доверие на шофьорите. Зевс го следваше задъхан. Тиболт спря и му даде вода, последната в бутилката.
От двете страни на пътя имаше различни магазини. Магазин за матраци, автосервиз, детска градина, бензиностанция, където продаваха и стара храна, увита в найлоново фолио, а също и две порутени фермерски къщи, които изглеждаха нелепо с внезапно избуялия край тях съвременен свят. Явно наистина се беше случило внезапно и Тиболт се запита още колко време собствениците им ще издържат или пък кой би желал да живее в къща на шосето, притисната от двете страни от магазини.
Покрай него и в двете посоки преминаваха автомобили. Започнаха да се скупчват сиви и пухкави облаци. Тиболт надуши дъжда още преди да усети първата капка, а само след няколко крачки вече валеше силно. Валя само петнайсет минути и го намокри до кости, а тежките облаци отминаха към крайбрежието и зад тях остана само мараня. Зевс отърси мократа си козина. От дърветата отново се разнесе птича песен, а от мократа земя се надигна пара.
Най-сетне стигна до мястото, където се провеждаше панаирът. Беше празно. Тиболт огледа и заключи, че е доста скромно. Само най-необходимото. Колите паркираха на застлания с чакъл паркинг отляво, далеч отдясно имаше две стари плевни, а по средата — широка тревиста площ за карнавалните атракции. Цялото място беше оградено с телена ограда.
Той не прескочи оградата. Не погледна и снимката — виждал я беше хиляди пъти. Тръгна напред, мъчейки се да се ориентира, и накрая забеляза будката за билети.
Зад нея имаше ниша за националното знаме. Пред сводестата ниша Тиболт се обърна към хоризонта на север, като постави будката за билети и нишата на същото място в зрителното си поле, където бяха и на снимката. Прецени, че това е ъгълът, снимката беше направена оттук.
Морската пехота се основава на числото три. Трима войници в бойна група, три бойни групи в отделение, три отделения във взвод. Самият той беше ходил в Ирак три пъти. Погледна часовника си, установи, че е в Хамптън от три часа, а пред себе си, точно където трябваше да бъдат, видя трите вечнозелени дървета.
Върна се обратно към шосето — знаеше, че вече е близо до нея. Още не я беше открил, но скоро и това щеше да стане.
Тя е била тук. Знаеше го.