Добре че Бен се роди за краткото време, през което Клейтън беше женен за Бет. Дядо му маниакално държеше на потомството и понеже Бен беше кръстен на него — много предвидливо, нищо че сам се хвалеше, — дядо му направо боготвореше хлапето. В повечето случаи Клейтън оставаше с впечатлението, че дядо му харесва Бен, своя правнук, много повече от своя внук.
Е, Клейтън знаеше, че Бен е свястно дете. Не само дядо му, всички го твърдяха. А и той обичаше хлапето, макар че на моменти беше голям досадник. От мястото си на верандата погледна през прозореца и видя, че Бен е приключил с кухнята и се е върнал на дивана. Съзнаваше, че трябва да отиде при него, но още не беше готов. Не искаше да изрече нещо прибързано и после да съжалява. Стараеше се да постъпва по-разумно в такива ситуации — преди няколко месеца дядо му проведе с него разговор, в който го убеждаваше колко е важно да бъде стабилно влияние в живота на детето. Досадник. Би трябвало да поговори с Бен да изпълнява незабавно каквото му нареди баща му, помисли си Клейтън. Това щеше да е от по-голяма полза. Хлапето вече успя да го вбеси тази вечер, но вместо да избухне, си спомни наставленията на дядо си, стисна устни и излезе навън.
Напоследък като че ли постоянно се дразнеше от Бен, но вината не беше негова; наистина се опитваше да се разбира с момчето! Отначало уж всичко беше наред — поговориха за училището, хапнаха бургери, пуснаха си спортния канал. Дотук добре. Но после настана истински ужас, когато Клейтън помоли Бен да почисти кухнята. Какво толкова? Не беше имал възможност да се завърти из кухнята през последните няколко дни, а знаеше, че момчето ще се справи чудесно. И Бен наистина обеща да почисти, но всъщност просто си стоеше. Седеше неподвижно, часовникът тиктакаше, а той продължаваше да си седи.
Затова Клейтън го помоли отново — постара се да го направи любезно — и беше напълно сигурен, че Бен завъртя очи с досада, преди най-сетне да се затътри натам. С това чашата преля. Мразеше Бен да върти очи и това беше известно на малкия. Хлапето знаеше точно как да го подразни, а през останалото време се опитваше да намери нови начини да му лази по нервите. Ето затова Клейтън излезе на верандата.
Това поведение се дължеше на майка му, ни най-малко не се съмняваше в това. Тя беше дяволски красива жена, обаче изобщо не знаеше как да превърне едно момче в мъж. Клейтън нямаше нищо против момчето да получава хубави оценки, обаче как така тази година няма да играе футбол, понеже ще свири на цигулка? Що за глупости? Цигулка ли? Ами направо да започне да го облича в розово и да го учи да язди по женски! Той правеше всичко по силите си да предотврати това, но детето беше при него само за ден и половина през седмица. Не беше виновен, че батира като момиче. Как иначе, нали непрекъснато играе шах! И да сме наясно — и мъртъв не можеха да го завлекат на цигулков концерт!
Цигулков концерт. Мили боже! Накъде вървеше светът?
Мислите на Клейтън отново се насочиха към Телбод и макар да му се искаше да повярва, че този тип е напуснал окръга, знаеше, че вероятността за това е малка. Той се придвижваше пеша, така че нямаше как да е стигнал другия край на окръга, преди да се стъмни. И какво още? Нещо го гризеше цял ден, но едва когато седна на спокойствие на верандата, установи какво е. Ако Телбод наистина беше от Колорадо — което като нищо можеше и да не е вярно, но да приемеше, че е, — значи пътуваше от запад на изток. Кой беше следващият град на изток? Не беше Ардън със сигурност. Той се намираше на югозапад от мястото, където се бяха срещнали. А ако този тип се движеше на изток, щеше да стигне в добрия стар Хамптън. Точно тук, в неговия роден град. Което означаваше, че скитникът можеше да е някъде съвсем наблизо до него в момента.
А къде беше Клейтън? Беше ли тръгнал да го търси? Не, висеше вкъщи с хлапето.