Погледна с присвити очи през прозореца към сина си. Четеше на дивана — май само това обичаше да прави. А, да, и да свири на цигулка. Клейтън поклати глава и се запита дали изобщо хлапето е взело от неговите гени. Надали. Беше мамино синче. Син на Бет.
Бет…
Да, бракът им не потръгна, обаче между тях още имаше нещо. Винаги щеше да има. Тя може и да беше твърдоглава и склонна да поучава, но Клейтън винаги щеше да се грижи за нея не само заради Бен, а и понеже тя несъмнено беше най-красивата жена, с която беше спал. Изглеждаше страхотно навремето, а сега беше още по-хубава. По-хубава дори от колежанките, които беше видял днес. Странно. Сякаш беше стигнала до най-подходящата за нея възраст и след това беше престанала да старее. Той съзнаваше, че това не може да продължи. Гравитацията щеше да си каже думата, но въпреки това му се искаше да се повъргаля малко в чаршафите с Бет. Заради доброто старо време и за да му помогне… да се поотпусне.
Можеше да звънне на Ейнджи. Или на Кейт. Едната беше на двайсет и работеше в магазин за домашни любимци, а другата беше с една година по-голяма и чистеше тоалетните в «Стратфорд Ин». И двете имаха хубави дребни фигури и бяха същински динамит, когато става дума да се… поотпуснеш. Знаеше, че Бен няма да има нищо против, ако извика някоя от тях, но все пак трябваше най-напред да ги попита. Девойките доста му се разсърдиха при последната им среща. Трябваше да им се извини и да пусне в ход чара си, а не беше сигурен, че му се иска да ги слуша как дъвчат дъвка и дърдорят какво са гледали по Ем Ти Ви или какво са прочели в «Нашънъл Инкуайърър». Понякога просто му идваха в повече.
Значи това отпадаше. Не можеше и да издирва Телбод. Нямаше да може да го потърси и на следващия ден, понеже дядо му събираше всички на обяд след църквата. Все пак Телбод се придвижваше пеша, а с кучето и раницата нямаше лесно да си намери превоз.
Така че колко можеше да се отдалечи до утре следобед? Трийсетина километра? Най-много четирийсет и пет. Не повече, следователно все още щеше да е наблизо. Клейтън щеше да звънне в съседните полицейски участъци и да ги помоли да се оглеждат. Пътищата, по които се излизаше от окръга, не бяха много, така че ако позвънеше по заведенията по пътя, все някой щеше да е забелязал онзи тип. И тогава щеше да го погне. Телбод не биваше да се пречка на Кийт Клейтън.
Потънал в мислите си, Клейтън почти не чу проскърцването на входната врата.
— Татко?
— Да?
— Търсят те по телефона.
— Кой е?
— Тони.
— Естествено.
Надигна се от мястото си, чудейки се какво ли иска Тони. Загубеняк. Мършав и пъпчив, той беше от досадниците, които се мотаят край полицаите и ги имитират. Сигурно се питаше къде е Клейтън и какво ще прави по-късно, та да не остане по-назад. Тъпо.
Кийт допи бирата си на влизане, изхвърли шишето в кофата и се ослуша да чуе дрънченето. Взе слушалката от плота.
— Да?
Чуваше носещото се от джубокса кънтри и глухия тътен на разговори на висок глас. Откъде ли се обаждаше този загубеняк?
— Здрасти, аз съм в билярдната «Декър» и тук има един странен тип, за когото сигурно ще искаш да чуеш.
Антенките на Клейтън щръкнаха.
— С него има ли куче? Носи ли раница? Малко мърляв, явно е живял доста време по горите.
— Не.
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм. Играе билярд в дъното. Обаче чуй това, има снимка на бившата ти жена.
Това съобщение свари Клейтън неподготвен, но той се помъчи да отговори небрежно:
— Е, и?
— Ами просто си помислих, че ще искаш да знаеш.
— И защо да ми пука?
— Не знам.
— Естествено, че не знаеш. Тъпак!
Затвори телефона и докато оглеждаше преценяващо кухнята, си каза, че сигурно вместо мозък в главата на Тони има картофена салата. По-чисто нямаше накъде — хлапето се беше справило чудесно както винаги. За малко да го похвали, но когато спря погледа си върху Бен, за пореден път установи колко дребничък е синът му. Да, това до голяма степен можеше да се дължи на гените, на ранното или на късното съзряване и на всякакви подобни щуротии, но можеше да бъде следствие и от общото му здравословно състояние. Беше въпрос на здрав разум. Храни се правилно, спортувай, почивай си много. Основни правила, всички майки учеха децата си на тях. И бяха прави. Ако не се храниш достатъчно, не растеш. Ако не спортуваш достатъчно, мускулите ти не се развиват. А кога расте човек? Нощем. Когато тялото се възстановява. Когато хората си почиват.
Клейтън често се чудеше дали Бен се наспива в къщата на майка си. Знаеше, че се храни добре — беше доял бургера и картофките му, — и знаеше, че детето се движи много, така че вероятно беше дребен заради липсата на сън. Нали не искаше да остане фъстък? Не, разбира се. Освен това Клейтън искаше да остане малко сам, за да си помечтае какво ще направи с господин Телбод, когато го види.