Зачуди се дали да не отиде отново в къщата и да си налее още една чаша студена вода, но кой знае защо имаше усещането, че веднага щом излезе, собствениците на кокер шпаньола, оставен за обучение, тутакси ще цъфнат да си го вземат. Бяха се обадили преди половин час, че са на път — «Ще дойдем до десет минути!», — а бяха хора, които ще се разстроят, ако установят, че се налага кокерът им да стои в кучкарника дори минута повече от необходимото, особено след като две седмици не си е бил у дома.
А самите те пристигнаха ли навреме? Не, разбира се.
Щеше да ѝ е много по-лесно, ако Бен беше тук. Сутринта го видя в църквата заедно с баща му и както бе очаквала, той беше мрачен. Както обикновено гостуването не му беше особено забавно. Предишната вечер ѝ се обади, преди да си легне, и ѝ съобщи, че през повечето време Кийт седял на верандата сам, а той, Бен, чистел кухнята. Бет се чудеше какво става. Нима Кийт не можеше просто да се порадва, че синът му е при него? Или да седне и да поговори с него? Бен беше много сговорчиво дете — не го казваше, защото беше пристрастна. Е, добре де, може и да беше малко пристрастна, но като учителка прекарваше много време с най-различни деца, така че разбираше какво говори. Бен беше умен. Имаше чувство за хумор. Беше мил, учтив. Беше страхотен и тя направо полудяваше, задето баща му е толкова глупав, че не го осъзнава.
Наистина ѝ се искаше да се прибере в къщата и да… да прави нещо. Каквото и да е. Дори прането щеше да е по-вълнуващо от висенето тук. Тук имаше твърде много време да мисли. Не само за Бен, а и за баба си. И за това дали да преподава тази година. И дори за своя живот, което неизменно я потискаше. Би било чудесно да срещне някой специален мъж, с когото да ѝ е весело и който да обича Бен, колкото го обичаше тя. Или да срещне мъж, с когото да отиде на вечеря или на кино. Нормален мъж, който не забравяше да сложи кърпата в скута си в ресторанта и да ѝ отваря вратата от време на време. Желанието ѝ не беше неразумно. Не излъга Мелъди, когато ѝ каза, че в града почти няма никакъв избор, а и не отричаше, че е придирчива, обаче с изключение на кратката ѝ връзка с Адам през последната година всяка седмица прекарваше неделята у дома. Четирийсет и девет от петдесет и два уикенда. Е, със сигурност не беше чак толкова придирчива. Просто Адам беше единственият мъж, който я беше поканил да излязат, и по някаква все още непонятна за нея причина най-неочаквано беше престанал да ѝ се обажда. И с това почти се изчерпваше любовният ѝ живот през последните няколко години.
Е, голяма работа. След като досега успя да издържи без връзка, ще се справя и занапред. През повечето време това не я притесняваше. Ако денят не беше толкова отвратително горещ, най-вероятно и сега нямаше да я притеснява. Следователно трябваше да се охлади. Иначе щеше да започне да премисля миналото, а категорично не ѝ се искаше да го прави. Докосвайки чашата си, Бет реши все пак да отиде да си налее студена вода. А може би да си вземе и кърпа, на която да седне.
Докато се надигаше от мястото си, погледна към пустия път, надраска бележка, че се връща след десет минути, и я забоде на вратата на канцеларията. Навън слънцето прижуряше и я погна към сянката на магнолията и после по покритата с чакъл пътека към къщата, в която беше израснала. Беше построена към 1920 година, ниска и просторна фермерска къща, с широка веранда и с корниз по стряхата. Задният двор, скрит от кучкарника и от канцеларията зад високите храсти, беше заслонен от огромни дъбове и имаше няколко платформи, на които беше истинско удоволствие да се храниш. Преди време мястото сигурно е било великолепно, но подобно на много други къщи в Хамптън, беше пострадало от действието на природните стихии. Сега верандата беше хлътнала, дъските скърцаха и когато духаше силен вятър, листовете се разхвърчаваха от масите дори и прозорците да бяха плътно затворени. Вътре положението беше почти същото: страхотна постройка, но се нуждаеше от ремонт, особено в кухнята и баните. Баба ѝ го съзнаваше и от време на време споменаваше, че трябва да предприемат мерки, обаче тези намерения все оставаха неосъществени. Бет обаче трябваше да признае, че мястото все още беше много очарователно. Не само задният двор, който беше същински оазис, но и вътрешността на къщата. Баба ѝ от години обикаляше антикварните магазини, понеже харесваше всичко френско от деветнайсети век. Освен това през уикендите ходеше на гаражните разпродажби и разглеждаше старите картини. Разбираше от картини и се беше сприятелила с неколцина галеристи от южните щати. Почти на всяка стена в къщата висяха картини. Веднъж Бет потърси в Гугъл имената на някои от художниците и установи, че други техни творби са изложени в «Метрополитън» в Ню Йорк и в библиотеката «Хънтингтън» в Сан Марино, Калифорния. Когато спомена пред баба си какво е научила, възрастната жена намигна и каза: