— Все едно отпиваш глътка шампанско, нали?
Думите на баба ѝ понякога прикриваха острите ѝ като бръснач инстинкти.
Когато стигна до предната веранда и отвори вратата, Бет почувства хладния въздух, толкова освежителен, че спря на прага да му се наслади.
— Затвори вратата — нареди баба ѝ през рамо, — влиза топло. — Обърна се и изгледа Бет. — Май си пламнала.
— Не съм.
— Сигурно канцеларията днес е като пещ.
— Мислиш ли?
— Мисля, че трябва да отвориш вратата към кучкарника, както ти казах. Ама щом не искаш… Ела да се поохладиш.
Бет приседна.
— Как се справят «Брейвс»?
— Като връзка моркови са.
— Това хубаво ли е или лошо?
— Морковите могат ли да играят бейзбол?
— Май не.
— Ето ти отговора.
Бет се усмихна на път за кухнята. Баба ѝ винаги ставаше раздразнителна, когато любимият ѝ отбор губеше.
Извади от фризера формичката за лед и изтръска няколко кубчета. Пусна ги в една чаша, напълни я и с вода и отпи с удоволствие. Усети, че е и гладна, затова си избра един банан от фруктиерата и се върна в дневната. Приседна на страничната облегалка на канапето и усети как потта ѝ се изпарява, докато поглеждаше ту към баба си, ту към екрана. Искаше ѝ се да попита колко тъчдауна са отбелязани, но знаеше, че баба ѝ няма да оцени хумора. Не и ако любимците ѝ играеха като връзка моркови. Бет погледна към часовника и въздъхна, понеже трябваше да се връща в канцеларията.
— Приятно ми беше да те видя, бабо.
— И на мен, мила. Гледай да не прегряваш.
— Ще се постарая.
Бет се запъти обратно към кучкарника и разочаровано забеляза, че на паркинга няма никакви автомобили — явно собствениците на кучето още не бяха пристигнали. Обаче на алеята се беше появил един мъж с немска овчарка. Зад мъжа се виеха прашни спирали, а кучето беше навело глава и изплезило език. Бет се запита какво търсят навън в тази жега. Дори животните предпочитаха да стоят вътре. Като се замисли, май за пръв път виждаше някой да води пеша кучето си до кучкарника. И не само това — който и да беше този човек, не беше позвънил предварително. Хората, които оставяха домашните си любимци, винаги се обаждаха предварително.
Бет прецени, че най-вероятно ще стигнат до канцеларията едновременно, затова му махна с ръка и с учудване установи, че мъжът спря и впери поглед в нея. Кучето му направи същото и ушите му щръкнаха. Първата ѝ мисъл бе, че животното много прилича на Оливър, немската овчарка, която баба ѝ доведе у дома, когато Бет беше на тринайсет. Имаше същите черно-бели шарки и същия наклон на главата, заемаше същата заплашителна поза в присъствието на непознати. Не че Бет някога се бе страхувала от Оливър. Денем той беше по-скоро кучето на Дрейк, обаче нощем винаги спеше до нея на леглото, търсейки утеха в присъствието ѝ.
Изненадана от спомена за Дрейк и за Оливър, Бет отначало не си даде сметка, че мъжът все още не е помръднал. И не е изрекъл нито дума. Странно. Може би очакваше да види баба ѝ. Тъй като не виждаше добре лицето му, Бет не можеше да разбере за какво става дума, но нямаше значение. Щом стигна до вратата, свали бележката и остави отворено. Реши, че мъжът ще дойде в канцеларията, когато е готов. Заобиколи плота и щом зърна кожения стол, установи, че е забравила да вземе кърпа. Браво!
Реши, че няма да е зле да подготви документите за непознатия, който се канеше да остави кучето си, затова взе един лист от картотеката и го закрепи за клипборда. Намери химикалка, а после остави и двете неща отгоре точно когато пристигнаха непознатият и кучето му. Той се усмихна, погледите им се срещнаха и това бе един от малкото случаи в живота ѝ, когато Бет изгуби ума и дума.
Дължеше се не толкова на факта, че той се взира в нея, колкото на начина, по който го прави. Колкото и невероятно да беше, непознатият я гледаше така, сякаш я познава. Тя обаче никога не го бе виждала, беше сигурна. Иначе щеше да го запомни, дори и само защото ѝ напомняше за Дрейк, който по същия начин изпълваше стаята с присъствието си. И непознатият беше висок към метър и осемдесет, беше слаб, с жилави ръце и широки рамене. Имаше нещо грубовато във вида му, подчертано от избелелите на слънцето джинси и фланелката му.
Но с това приликите свършваха. Очите на Дрейк бяха кафяви, а очите на непознатия бяха сини. Косата на Дрейк беше къса, а тази на непознатия — дълга и рошава. Бет забеляза, че макар да бе дошъл пеша, не е толкова потен, колкото нея.