Выбрать главу

Неочаквано тя изпита стеснение и се извърна, когато непознатият пристъпи напред към плота. Забеляза го леко да вдига длан към кучето. Беше виждала баба си хиляди пъти да прави същото, а кучето, привикнало дори с най-незабележимото движение на мъжа, остана на място. Явно вече беше добре обучено, така че най-вероятно мъжът идваше да го остави на пансион за известно време.

— Имате красиво куче — каза тя и плъзна клипборда към него. — И аз имах немска овчарка преди време. Как се казва?

— Благодаря ви. Това е Зевс.

Зевс наклони глава настрани.

— Трябва да ви впиша в картотеката — поясни Бет. — Ако имате копие от паспорта на кучето, би било чудесно. Или телефон за връзка с ветеринарния лекар.

— Моля?

— Здравният паспорт. Искате да оставите Зевс на пансион, нали?

— Не — отговори той и посочи през рамо. — Всъщност видях табелата на прозореца. Търся работа и се питах дали мястото все още е свободно.

— А! — Бет не беше очаквала подобно нещо.

Той сви рамене:

— Знам, че сигурно трябваше да се обадя предварително, но така или иначе се бях запътил насам. Реших да намина лично и да проверя дали трябва да подам молба. Ако искате, ще дойда отново утре.

— Не, не става дума за това, просто съм изненадана. Обикновено хората не идват да търсят работа в неделя. — Всъщност и през другите дни от седмицата не идваха, но Бет не го спомена. — Тук някъде имам молби — обърна се тя към шкафа зад гърба си. — Само секунда и ще го намеря. — Издърпа долното чекмедже и започна да рови из папките. — Как се казвате?

— Логан Тиболт.

— Името е френско, нали?

— Да, от страна на баща ми.

— Не съм ви виждала в града.

— Отскоро съм тук.

— Ето. — Бет откри заявлението за работа. — Така, заповядайте.

Остави го пред него на плота заедно с писалка. Докато той изписваше името си с печатни букви, тя забеляза леко загрубялата му кожа, от което заключи, че вероятно мъжът прекарва доста време на открито. На втория ред от заявлението той спря и вдигна поглед, а очите им се срещнаха за втори път. Бет усети как шията ѝ леко почервенява и опита да го прикрие, като намести ризата си.

— Не съм сигурен какъв адрес да напиша. Както ви казах, току-що пристигам в града и съм отседнал в мотел «Холидей Мотор Корт». Мога да оставя адреса на майка си в Колорадо.

— В Колорадо ли?

— Да, знам, доста е далече.

— Какво ви води в Хамптън?

«Ти — помисли си той. — Дойдох да намеря теб.»

— Градът ми допадна и реших да поостана.

— Нямате ли някакви близки тук?

— Не.

— А! — възкликна Бет. Непознатият беше красив, историята му не ѝ допадаше особено и в главата ѝ звъннаха предупредителни камбани. Нещо я човъркаше и няколко секунди по-късно Бет установи какво е. А когато го стори, отстъпи назад, за да увеличи малко разстоянието помежду им. — След като току-що пристигате в града, откъде знаете, че кучкарникът търси работник? Миналата седмица не съм пускала обявата във вестника.

— Видях табелата.

— Кога? — погледна го тя с присвити очи. — Видях ви да приближавате, а няма как да видите табелата, преди да дойдете до канцеларията.

— Видях я по-рано днес. Разхождахме се по пътя и Зевс чу кучешки лай. Тръгна насам, а когато дойдох да го потърся, видях табелата. Нямаше никого, затова реших да намина по-късно и да попитам дали мястото все още е свободно.

Историята му звучеше достоверно, но Бет имаше чувството, че той или лъже, или премълчава нещо. Как така е идвал и по-рано? Да не би да души около мястото?

Непознатият изглежда забеляза колебанието ѝ и остави писалката. Извади паспорта си от вътрешния си джоб и го отвори. Плъзна го към нея, а тя погледна снимката, после него. Увери се, че името му е истинско, но тревожните камбани в главата ѝ не секнаха. Нямаше човек, който да мине през Хамптън и просто ей така да реши да остане. В Шарлот да, в Роли — разбира се, в Грийнзбъро — несъмнено, но в Хамптън? В никакъв случай.

— Разбирам — каза тя, внезапно обзета от желанието да сложи край на разговора. — Просто напишете адрес за кореспонденция. И къде сте работили досега. После ще ми трябва само телефонен номер, на който да се свържа с вас.

Погледът му прикова нейния.

— Само че няма да ми се обадите.

«Умен е — каза си тя. — И прям.» Затова и тя щеше да бъде такава:

— Не, няма.

— Добре — кимна той. — Сигурно и аз самият нямаше да се наема, ако знаех за себе си това, което знаете вие. Но преди да си направите прибързан извод, може ли да добавя още нещо?

— Давайте.

От тона ѝ личеше, че се съмнява думите му да повлияят на решението ѝ.

— Да, временно съм отседнал в мотел, но възнамерявам да си намеря жилище тук. А също и работа. — Погледът му не трепна. — А сега да ви разкажа малко повече за себе си. Завърших антропология в университета в Колорадо през 2002 година. След това се записах в морската пехота, откъдето се уволних с почести преди две години. Никога не съм бил арестуван или обвиняван в престъпление, никога не съм взимал наркотици и не съм бил уволняван поради некомпетентност. Готов съм да се изследвам за наркотици, ако поискате, а можете и да проверите всичко останало, което ви казах. Най-лесно е да звъннете на предишния ми командир и той ще потвърди. Макар по закон да не съм длъжен да отговарям на такива въпроси, ще ви кажа също, че не вземам никакви лекарства. С други думи, не страдам от разстройство на личността, не съм шизофреник или някакъв маниакален тип. Просто търся работа. И наистина видях табелата малко по-рано днес.