Бет не знаеше какво очакваше да чуе от него, но той със сигурност я свари неподготвена.
— Разбирам — повтори тя, като се съсредоточи над факта, че непознатият е служил в армията.
— Все още ли ще е загуба на време да попълня заявлението?
— Още не съм решила. — Тя интуитивно усети, че този път той казва истината, но беше също толкова сигурна, че историята му е много по-богата, отколкото ѝ разкрива. Задъвка вътрешната страна на бузата си. Трябваше да наеме някого. Кое беше по-важно — да узнае тайната му или да наеме нов работник?
Непознатият стоеше пред нея съвсем спокоен и позата му издаваше самоувереност. Военна стойка, отбеляза тя.
— Защо искате да работите тук? — Въпросът прозвуча подозрително дори в собствените ѝ уши. — Образован сте, сигурно в града ще си намерите по-добра работа.
— Харесвам кучета — направи той знак към Зевс.
— Парите не са много.
— Аз и не се нуждая от много.
— Работното време понякога е доста дълго.
— Така и предполагах.
— Работили ли сте някога в кучкарник?
— Не.
— Разбирам.
— Често го повтаряте — усмихна се той.
— Да, така е — призна тя и мислено си нареди да престане. — Сигурен ли сте, че не познавате никого в града?
— Да.
— Просто сте пристигнали и сте решили да останете, така ли?
— Да.
— Къде е колата ви?
— Нямам кола.
— А как дойдохте тук?
— Пеша.
Бет примигна неразбиращо:
— Да не искате да кажете, че се движите пеша чак от Колорадо? Това не ви ли се струва странно?
— Зависи как възприемате причината.
— А каква е причината?
— Обичам да вървя.
— Разбирам. — Бет просто не се сети какво друго да каже. Посегна към писалката, протакайки. — Допускам, че не сте женен.
— Не съм.
— Имате ли деца?
— Нямам. Само двамата със Зевс сме. И майка ми в Колорадо.
Тя прибра зад ухото си кичур коса, едновременно смутена и развеселена.
— Все пак не разбирам. Прекосявате цялата страна, пристигате в Хамптън и заявявате, че мястото ви харесва и искате да работите тук, така ли?
— Да.
— И няма какво да добавите?
— Не.
Тя понечи да каже нещо, но промени намерението си.
— Извинете ме за момент. Искам да поговоря с някого.
Бет можеше да се справи с много неща, но това не беше по силите ѝ. Колкото и да се мъчеше, не успяваше да схване всичко, което ѝ разказа той. Донякъде имаше смисъл, но ѝ се струваше… странно. Ако този мъж казваше истината, значи беше особняк, а ако лъжеше, лъжите му бяха доста необичайни. И в двата случая беше озадачаващо. Поради което тя искаше да поговори с баба си. Ако някой можеше да проумее тази история, това беше възрастната жена.
За съжаление, когато наближи къщата, установи, че мачът още не е свършил. Чуваше гласа на коментатора да обсъжда дали «Метс» основателно са направили някаква смяна. Когато отвори вратата, Бет с изненада установи, че мястото на баба ѝ е празно.
— Бабо?
Тя надникна от кухнята.
— Тук съм. Тъкмо се канех да си налея чаша лимонада. Ти искаш ли? Мога да ти налея и с една ръка.
— Всъщност искам да поговорим. Имаш ли минутка? Знам, че мачът още не е свършил…
Баба ѝ махна с ръка:
— О, приключих с това. Можеш да изключиш телевизора. «Брейвс» не могат да спечелят, а никак не ми се гледат оправданията им. Мразя оправданията. Има си причина за загубата им и те го знаят. Какво става?
Бет влезе в кухнята и се облегна на плота, докато баба ѝ си наливаше лимонада от каната.
— Гладна ли си? — попита старата жена. — Мога да ти приготвя набързо един сандвич.
— Тъкмо изядох един банан.
— Не е достатъчно. Слаба си като стик за голф.
«От твоята уста в божиите уши» — помисли си Бет.
— Може би по-късно. Появи се кандидат за работата. В момента е тук.
— Имаш предвид сладура с немската овчарка ли? Допуснах, че е така. Как ти се струва? Сигурно цял живот си е мечтал да чисти клетки.
— Видя ли го?
— Разбира се.
— Как разбра, че ще кандидатства за работата?
— Че иначе защо ще искаш да говориш с мен?
Бет поклати глава. Баба ѝ винаги беше с една крачка пред нея.
— Все пак мисля, че трябва да поговориш с него. Не съм съвсем сигурна какво да мисля.
— Заради косата му ли?
— Моля?
— Косата му. С тази коса малко прилича на Тарзан, не мислиш ли?
— Всъщност не обърнах внимание.
— Разбира се, че си обърнала, мила. Не можеш да ме излъжеш. Какъв е проблемът?
Бет набързо ѝ предаде разговора си с мъжа. Когато приключи, баба ѝ помълча.
— Идва пеша от Колорадо?
— Така твърди.
— А ти вярваш ли му?
— На това ли? — поколеба се Бет. — Да, мисля, че казва истината.
— Доста е повървял.
— Аха.
— Колко километра са това?
— Не знам, много.
— Странно е, не мислиш ли?
— Да, но има и още нещо.
— Какво?
— Морски пехотинец е.
Баба ѝ въздъхна.
— Я почакай тук. Ще отида да поговоря с него.
През следващите десет минути Бет наблюдава зад завесите на прозореца в дневната. Баба ѝ не проведе разговора с непознатия в канцеларията, а го изведе на дървената пейка под магнолията. Зевс дремеше в краката им и ухото му потрепваше от време на време, за да гони мухите. Бет не можеше да разбере какво си говорят, но от време на време баба ѝ се смръщваше, така че явно разговорът не вървеше добре. Накрая Логан Тиболт и Зевс поеха обратно по алеята към главния път, а баба ѝ се взираше подире им със загрижено изражение.
Бет допускаше, че възрастната жена ще тръгне към къщата, обаче тя се запъти към канцеларията. В този момент Бет забеляза синьото волво комби, което пое по алеята.
Собствениците на кокер шпаньола. Съвсем беше забравила, че ще идват да го вземат, но явно баба ѝ щеше да се оправи с това. Тя се възползва от възможността да се поохлади, като се обтрие с влажна кърпа и изпие още една чаша вода с лед.
От кухнята чу как предната врата изскърца и се отвори, когато баба ѝ влезе.
— Как мина?
— Мина добре.
— Какво мислиш?
— Ами беше… интересно. Той е интелигентен и учтив, но ти си права — определено крие нещо.
— Тогава какво ще правим? Да пусна ли още една обява във вестника?
— Да видим първо как ще се представи той.
Бет не беше сигурна, че е чула правилно.
— Да не искаш да кажеш, че ще го наемеш?
— Не, казвам, че вече го наех. Започва в сряда в осем.
— Защо го направи?
— Имам му доверие. — Старицата ѝ се усмихна тъжно, сякаш прекрасно знаеше какво си мисли Бет. — Нищо че е морски пехотинец.