— Имаш предвид сладура с немската овчарка ли? Допуснах, че е така. Как ти се струва? Сигурно цял живот си е мечтал да чисти клетки.
— Видя ли го?
— Разбира се.
— Как разбра, че ще кандидатства за работата?
— Че иначе защо ще искаш да говориш с мен?
Бет поклати глава. Баба ѝ винаги беше с една крачка пред нея.
— Все пак мисля, че трябва да поговориш с него. Не съм съвсем сигурна какво да мисля.
— Заради косата му ли?
— Моля?
— Косата му. С тази коса малко прилича на Тарзан, не мислиш ли?
— Всъщност не обърнах внимание.
— Разбира се, че си обърнала, мила. Не можеш да ме излъжеш. Какъв е проблемът?
Бет набързо ѝ предаде разговора си с мъжа. Когато приключи, баба ѝ помълча.
— Идва пеша от Колорадо?
— Така твърди.
— А ти вярваш ли му?
— На това ли? — поколеба се Бет. — Да, мисля, че казва истината.
— Доста е повървял.
— Аха.
— Колко километра са това?
— Не знам, много.
— Странно е, не мислиш ли?
— Да, но има и още нещо.
— Какво?
— Морски пехотинец е.
Баба ѝ въздъхна.
— Я почакай тук. Ще отида да поговоря с него.
През следващите десет минути Бет наблюдава зад завесите на прозореца в дневната. Баба ѝ не проведе разговора с непознатия в канцеларията, а го изведе на дървената пейка под магнолията. Зевс дремеше в краката им и ухото му потрепваше от време на време, за да гони мухите. Бет не можеше да разбере какво си говорят, но от време на време баба ѝ се смръщваше, така че явно разговорът не вървеше добре. Накрая Логан Тиболт и Зевс поеха обратно по алеята към главния път, а баба ѝ се взираше подире им със загрижено изражение.
Бет допускаше, че възрастната жена ще тръгне към къщата, обаче тя се запъти към канцеларията. В този момент Бет забеляза синьото волво комби, което пое по алеята.
Собствениците на кокер шпаньола. Съвсем беше забравила, че ще идват да го вземат, но явно баба ѝ щеше да се оправи с това. Тя се възползва от възможността да се поохлади, като се обтрие с влажна кърпа и изпие още една чаша вода с лед.
От кухнята чу как предната врата изскърца и се отвори, когато баба ѝ влезе.
— Как мина?
— Мина добре.
— Какво мислиш?
— Ами беше… интересно. Той е интелигентен и учтив, но ти си права — определено крие нещо.
— Тогава какво ще правим? Да пусна ли още една обява във вестника?
— Да видим първо как ще се представи той.
Бет не беше сигурна, че е чула правилно.
— Да не искаш да кажеш, че ще го наемеш?
— Не, казвам, че вече го наех. Започва в сряда в осем.
— Защо го направи?
— Имам му доверие. — Старицата ѝ се усмихна тъжно, сякаш прекрасно знаеше какво си мисли Бет. — Нищо че е морски пехотинец.
Осма глава
Тиболт
Тиболт не искаше да се връща в Ирак, но го мобилизираха отново през февруари 2005 година. Този път изпратиха полка му в Рамади, столицата на провинция Ал Анбар и югозападния връх на така наречения «триъгълник на смъртта». Той остана там седем месеца.
Колите-бомби и самоделните взривни устройства бяха често явление. Простички, но плашещи: обикновено обвивката на бомбата беше от хоросан и детонатор, който се задействаше от мобилен телефон. Въпреки това, когато за пръв път попадна на такова взривно устройство, Тиболт беше в джип и си даде сметка, че пораженията можеха да бъдат много по-големи.
— Доволен съм, че чух бомбата — каза Виктор по-късно. Двамата с Тиболт вече почти винаги патрулираха заедно. — Това означава, че още съм жив.
— И двамата сме живи — отговори му Тиболт, но си помисли, че повече не иска да попада на взривни устройства.
— И двамата сме живи.
Обаче не беше лесно да ги избягваш. На следващия ден, докато патрулираха, се натъкнаха на още едно. Седмица след това в джипа им се удари кола-бомба, но това не се случваше само на тях. Почти при всеки патрул джиповете се натъкваха или на едното, или на другото. Повечето пехотинци от взвода можеха съвсем искрено да заявят, че са оцелели след две или три бомби преди завръщането си в Пендълтън. Неколцина бяха преживели четири или пет. Сержантът им беше оцелял след шест. Просто мястото беше такова и почти всички бяха чували историята на Тони Стивънс, пехотинец от Двайсет и втора експедиционна част, който беше оживял след девет бомби. В един от големите вестници излезе статия за него, озаглавена «Най-големият късметлия сред морските пехотинци». Никой не мечтаеше да счупи рекорда му.
Тиболт го направи. Когато си заминаваше от Рамади, беше оцелял след единайсет експлозии. Обаче една от онези, които пропусна, щеше да го преследва завинаги.
Щеше да бъде осмата за него. Бяха заедно с Виктор. Познатата стара история, но с много по-лош финал. Конвой от четири джипа патрулираше по един от главните пътища в страната. РПГ улучи джипа отпред, но за щастие пораженията бяха малки. Все пак пострадаха достатъчно сериозно, за да спрат временно конвоя. Ръждясали и съсипани коли лежаха от двете страни на пътя. Разнесоха се изстрели. Тиболт скочи от втория джип в конвоя, за да има по-добра видимост. Виктор го последва. Намериха си прикритие и заредиха оръжията си. Двайсет секунди по-късно избухна кола-бомба, която ги запрати встрани и унищожи джипа, в който се намираха броени секунди по-рано. Трима морски пехотинци бяха убити, а Виктор изгуби съзнание. Тиболт го отнесе обратно до конвоя и след като прибра загиналите, конвоят се върна в безопасна зона.