Някъде по това време Тиболт започна да чува, че хората шушукат. Забеляза, че другите пехотинци от взвода му се държат странно в негово присъствие, сякаш бяха убедени, че по някакъв начин той е недосегаем за военните правила. Другите може и да загинат, но той не. Още по-неприятно беше, че другите пехотинци изглежда подозираха, че Тиболт може и да е невероятен късметлия, обаче на онези, които патрулират заедно с него, никак не им върви. Невинаги се случваше, обаче промяната в отношението на другарите му от взвода беше безспорна. Тиболт остана в Рамади още два месеца след смъртта на онези трима морски пехотинци. Последните няколко бомби, от които оцеля, само засилиха слуховете. Другарите му започнаха да го отбягват. Само Виктор се отнасяше към него като преди. Към края на мисията им в Рамади, докато охраняваха някаква бензиностанция, Тиболт забеляза, че ръцете на Виктор треперят, докато си свива цигара. На небето над тях блещукаха ярки звезди.
— Добре ли си? — попита го той.
— Готов съм да се прибирам у дома — отвърна Виктор. — Изпълних дълга си.
— Няма ли да дойдеш и догодина?
Приятелят му дръпна продължително от цигарата си.
— Майка ми иска да се прибера, а брат ми е получил предложение за работа. Ще строи покриви. Как мислиш, аз мога ли да строя покриви?
— Да, мисля, че можеш. От теб ще излезе голям майстор на покриви.
— Момичето ми Мария ме чака. Познавам я от четиринайсетгодишна.
— Знам, разказвал си ми.
— Ще се оженим.
— И това си ми казвал.
— Искам да дойдеш на сватбата.
На светлината на пламъчето от цигарата той видя леката му усмивка:
— Не бих я пропуснал.
Двамата стояха и мълчаха, а Виктор дръпна продължително от цигарата си, размишлявайки над бъдещето, което изглеждаше невъзможно далечно.
— Ами ти? — издиша думите заедно с дима. — Ти какво ще правиш, след като се уволниш?
— Не знам. Известно време няма да правя нищо, може би ще отида за риба в Минесота. На някое зелено и красиво място, където мога да седя в лодката и да си почивам.
Виктор въздъхна:
— Звучи хубаво.
— Искаш ли да дойдеш?
— Да.
— Ами ще ти се обадя, когато планирам пътуването — обеща му Тиболт.
— Ще дойда — обеща Виктор, после се прокашля. — Да ти кажа ли нещо?
— Само ако искаш.
— Помниш ли престрелката? Когато Джаксън и останалите загинаха, след като джипът се взриви?
Тиболт вдигна едно камъче и го запрати в мрака.
— Аха.
— Ти ми спаси живота.
— Не, не съм. Просто те замъкнах обратно.
— Тиболт, аз те последвах, когато ти скочи от джипа. Щях да остана, обаче като те видях да скачаш, разбрах, че нямам избор.
— Какви ги гово…
— За снимката — прекъсна го Виктор. — Знам, че я носиш със себе си. Аз последвах твоя късмет и той ме спаси.
Отначало Тиболт не разбираше, но когато най-сетне проумя какво има предвид приятелят му, поклати невярващо глава:
— Това е просто снимка, Виктор.
— Тя носи късмет — настоя Виктор и доближи лицето си до лицето на Тиболт. — А късметлията си ти. Мисля, че когато мисията ти приключи, трябва да отидеш и да намериш жената от снимката. Историята ти с нея не е приключила.
— Не…
— Тя ме спаси.
— Но не спаси другите. Твърде много други.
Всички знаеха, че Пети полк от Първа дивизия е дал много повече жертви в Ирак от всяка друга част на морската пехота.
— Защото снимката пази теб. И когато ти скочи от джипа, аз повярвах, че тя ще спаси и мен, както ти вярваш, че винаги предпазва теб.
— Не, не вярвам… — поде Тиболт.
— А тогава защо все още я носиш със себе си, приятелю?
* * *
Беше петък, третият му работен ден в кучкарника, и макар че Тиболт се отърси от повечето следи от предишния си живот, снимката неизменно беше в джоба му. Не забравяше и думите, които изрече Виктор онзи ден.
Разхождаше един мастиф по сенчеста пътека, която не се виждаше от канцеларията, но беше в пределите на имота. Кучето беше огромно и близваше ръката на Тиболт през десет секунди. Приятелски.