— А мен не? — престори се тя на обидена.
Той сви рамене:
— Ти не му хвърляш пръчки.
— Само толкова ли му трябва?
— Той е скромен.
Бет отново се засмя. Кой знае защо не беше очаквала Логан да притежава чувство за хумор. Той я изненада, като махна с ръка през рамо:
— Искаш ли да се поразходиш с нас? На Зевс ще му е много приятно, все едно му хвърляш пръчка.
— А, така ли! — рече тя отбранително.
— Аз не измислям правилата, просто ги знам. А никак не ми се иска да се чувстваш пренебрегната.
Бет се поколеба за малко, преди да приеме, че Тиболт просто се държи приятелски. Погледна през рамо.
— Може би трябва да предупредя баба и Бен, че ще изляза.
— Може, но няма да се бавим. Зевс иска само да отиде до потока и да цамбурка няколко минути, преди да си тръгнем, иначе му става много горещо. — Тиболт се залюля на пети, пъхнал ръце в джобовете си. — Готова ли си?
— Да, да вървим.
Слязоха от верандата и тръгнаха по пътеката. Зевс подтичваше пред тях и току се обръщаше да провери дали го следват. Вървяха достатъчно далеч един от друг, за да не се докоснат случайно.
— Баба ти ми каза, че си учителка — обади се Логан.
— На второкласниците — кимна Бет.
— Как е класът ти тази година?
— Струват ми се свестни деца. Поне засега. Вече седем майки се записаха като доброволки, а това винаги е добър знак.
Подминаха кучкарника и наближиха тясната пътечка към потока. Слънцето се беше спуснало ниско под дърветата и пътеката тънеше в сянка. Докато вървяха, отново се разнесе гръм.
— Откога преподаваш?
— От три години.
— Харесва ли ти?
— През повечето време. Работя с чудесни хора, което улеснява нещата.
— Но?
Тя явно не разбра въпроса. Той пъхна ръце в джобовете си и продължи:
— Винаги има едно «но», когато става дума за работата на човека. Например харесвам работата си и колегите ми са страхотни, но… някои от тях се обличат като свръхгерои през уикенда, та се питам дали не са откачалки.
Тя се засмя.
— Не, наистина са страхотни. И преподаването много ми харесва. Просто от време на време се появява ученик от трудно семейство, а ти съзнаваш, че нищо не можеш да направиш за него, и това те измъчва. — Бет измина няколко крачки мълчаливо. — Ами ти? Харесва ли ти работата тук?
— Да, харесва ми.
Звучеше искрен.
— Но?
— Няма «но» — поклати глава той.
— Не е честно, аз ти казах.
— Да, ама ти не разговаряше с внучката на шефа си. Като споменахме шефа, знаеш ли по кое време ще тръгваме утре?
— Тя не ти ли каза?
— Не, мислех да попитам, когато оставям ключовете.
— И на мен не ми каза, но сигурно ще иска да обучиш кучетата и да ги разходиш, преди да тръгнете, за да не станат неспокойни.
Рекичката се показа, Зевс се втурна натам и цопна във водата с лай. Двамата наблюдаваха играта му, после той я подкани да седнат на един нисък клон. Бет се настани, а Логан седна до нея, като старателно запази дистанция.
— Колко далеч е Грийнсбъро? — попита той.
— Пет часа в двете посоки. Предимно по междущатската.
— Имаш ли представа кога ще иска да се върне?
— Каза ми след седмица — сви рамене Бет.
— А… — Той явно обмисляше информацията.
«Изглежда всичко е обмислено старателно, да му се не види» — помисли си Бет. Логан знаеше по-малко дори от нея.
— Оставам с впечатлението, че баба не ти е казала много.
— Само че ще пътува и понеже ще я закарам, трябва да си извадя книжка. А, да, и че ще работя през уикенда.
— Да. Виж, аз ще се справя през уикенда, ако ти имаш да правиш други неща…
— Няма проблем, не съм планирал нищо друго — отговори Логан. — А и все не успявам да свърша едни неща. Дреболии, но трябва да бъдат оправени.
— Например да поставиш климатик в канцеларията?
— По-скоро мислех да боядисам вратата и да измисля начин прозорецът да се отваря.
— Залепналият от боята? Пожелавам ти късмет. Дядо ми години наред се мъчеше да го оправи. Веднъж цял ден си игра с ножче за бръснене и после повече от седмица носи лепенки по пръстите, обаче така и не отвори прозореца.
— Не звучи обнадеждаващо — отбеляза той.
— Просто се опитвам да те предупредя. Смешното е, че тъкмо дядо го боядиса, а и имаше цяла барака с инструменти — беше от хората, които си мислят, че, могат да оправят всичко, но все не се получаваше така, както го беше замислил. Беше по-скоро мечтател, отколкото майстор. Виждал ли си къщичката на Бен на дървото и моста?
— Отдалеч.
— Нагледен пример. Дядо я строи почти през цялото лято, обаче на мен сърцето ми се свива всеки път, когато Бен е там. Нямам представа как издържа толкова дълго, без да се катурне. Притеснявам се. Обаче Бен обича да ходи там, особено когато е разстроен или напрегнат. Казва, че това е скривалището му. Често го посещава. — Бет замълча и Логан прочете тревогата, изписана по лицето ѝ, но само за миг. После тя отново се извърна към него: — Както и да е, дядо ми беше невероятен. Невероятна душичка и както можеш да си представиш, подари на внуците си най-идиличното детство на света.