— На внуците ли?
— На мен и на брат ми. — Тя се загледа към дърветата с посребрени от луната листа. — Баба не ти ли разказа какво се случи с родителите ми?
Той кимна.
— Накратко. Съжалявам.
Тя изчака той да добави нещо, но Логан не го стори.
— Какво е усещането? — попита Бет. — Да прекосиш пеша страната…
Той не отговори веднага.
— Донесе ми… покой. Можех да ходя, където си поискам, когато си поискам и без да бързам.
— Звучи едва ли не като терапия.
— Май наистина беше. — По лицето му пробяга тъжна усмивка и почти мигновено изчезна. — В известен смисъл. — Докато изричаше тези думи, гаснещата светлина се отрази в очите му и те сякаш промениха цвета си.
— Откри ли каквото търсеше? — попита Бет.
— Всъщност да, открих го — отвърна Логан след кратка пауза.
— И?
— Още не знам.
Тя се замисли над отговора му, не знаеше как да го приеме.
— Не ме разбирай погрешно, но кой знае защо не си те представям да се задържиш дълго на едно място.
— Понеже идвам пеша от Колорадо ли?
— Този факт има доста общо.
Той се засмя и за пръв път Бет си даде сметка колко отдавна не е водила подобен разговор. Чувстваше се леко и непринудено. Разговорите с Адам бяха напрегнати, сякаш той се стараеше прекалено. Тя все още не беше сигурна какво изпитва към Логан, но ѝ допадаше, че най-сетне са в приятелски отношения. Прокашля се и каза:
— Така, за утре… Мисля, че двамата трябва да вземете моята кола, а аз ще отида на училище с пикапа. Малко ме притесняват спирачките на пикапа.
— Трябва да призная, че и аз се позамислих, но съм сигурен, че мога да ги оправя. Не за утре, но през уикенда…
— Значи и коли поправяш?
— Да. Спирачките не са трудни. Просто им трябват нови накладки, но според мен другото вероятно е наред.
— Има ли нещо, което не умееш? — попита Бет.
— Да.
— Добре — засмя се тя. — Ще поговоря с баба, но тя надали ще има нещо против да пътувате с моята кола. Нямам доверие на спирачките на по-високите скорости на магистралата. И ще нагледам кучетата, когато се прибера от училище, става ли? Баба и това не ти е споменала, но ще го направя.
Той кимна точно когато Зевс излезе от водата. Отърси се, приближи се, подуши Бет и я близна по ръката.
— Харесва му.
— Сигурно просто те опитва.
— Интересно — отбеляза тя. Дрейк би се изразил така… Изведнъж ѝ се прииска да остане сама. Стана. — Трябва вече да се връщам. Сигурно се чудят къде съм.
Логан забеляза, че облаците продължават да се сгъстяват.
— Да, аз също. Искам да се прибера, преди да завали. Бурята май наближава.
— Да те закарам ли?
— Благодаря, но няма нужда. Обичам да вървя.
— Боже, нямаше да се досетя! — възкликна тя с лека усмивка. Върнаха се обратно към къщата, а когато стигнаха до алеята, Бет извади ръка от джоба си и махна лекичко: — Благодаря за разходката, Логан.
Очакваше да я поправи, както беше поправил Бен — да я помоли да го нарича Тиболт, — но той не го стори. Само леко вирна брадичка и се ухили широко.
— И аз на теб, Елизабет.
Тя знаеше, че бурята няма да продължи дълго, макар че отчаяно се нуждаеха от дъжд. Лятото беше горещо и сухо, а жегата сякаш нямаше край. Бет седеше, заслушана в трополенето на последните дъждовни капки по ламаринения покрив, и се замисли за брат си.
Преди да замине, Дрейк ѝ каза, че барабаненето на дъжда по покрива е звукът, който ще му липсва най-много. Тя се зачуди дали в сухата страна, в която се беше озовал, той често си е мечтал за тези типични за Северна Каролина летни бури. И от тази мисъл отново се почувства празна и тъжна.
Баба ѝ беше в стаята си и се подготвяше за пътуването. От години не я беше виждала толкова развълнувана. Бен, от друга страна, ставаше все по-потиснат, явно защото трябваше да прекара част от уикенда с баща си. Следователно тя щеше да прекара уикенда сама у дома — първият ѝ от много време насам без други хора. С изключение на Логан.
Разбираше защо и баба ѝ, и Бен го харесват. Той притежаваше мълчалива увереност, която напоследък срещаш рядко. Едва след като се върна в къщата, Бет си даде сметка, че не е научила за него почти нищо повече от онова, което той ѝ каза по време на интервюто за работа. Дали винаги беше толкова потаен, или беше свързано с времето, което бе служил в Ирак. Бет беше сигурна, че той е ходил там. Не че Логан го бе споменал, но просто нещо в изражението му, когато тя спомена за родителите си — реакцията му — подсказваше, че познава трагедията и я приема като неизбежна страна на живота.