Не можеше да прецени дали това подобрява, или влошава отношението ѝ към него. И той като Дрейк беше морски пехотинец, обаче Логан беше тук, а Дрейк го нямаше и по тази причина, както и по други, по-сложни, Бет не беше сигурна, че би могла да приеме Логан с открито сърце.
Вдигна поглед към звездите, които се бяха появили между облаците, и усети загубата на Дрейк като току-що зейнала рана. След смъртта на родителите ѝ двамата бяха неразделни, дори спяха в едно легло цяла година. Той беше само една година по-малък от нея и тя ясно си спомняше как го изпрати до училище на първия му учебен ден. За да го накара да спре да плаче, го увери, че ще се сприятели с много деца и че тя ще го чака след часовете, за да го заведе у дома. За разлика от други братя и сестри двамата никога не си съперничеха. Тя беше най-въодушевената му публика, а той — нейната неизменна опора. В гимназията Бет ходеше на всеки негов футболен, баскетболен или бейзболен мач и му помагаше с уроците, когато се налагаше. Той пък единствен приемаше невъзмутимо нейните шеметни младежки промени в настроението. Единственото им разногласие беше относно Кийт, но за разлика от баба ѝ Дрейк почти не ѝ натрапваше мнението си. Бет обаче знаеше отношението на брат си, а когато двамата с Кийт се разделиха, тя се обърна за подкрепа тъкмо към Дрейк, докато се мъчеше да си стъпи на краката като самотна майка. Знаеше, че Дрейк е човекът, който не е допуснал Кийт да тропа на вратата ѝ посред нощ през следващите месеци. Брат ѝ беше единственият човек, когото Кийт не смееше да ядосва.
Тогава вече беше станал зрял мъж. Имаше прекрасни постижения във всички спортове, а дванайсетгодишен беше започнал да тренира и бокс. На осемнайсет вече три пъти беше печелил «Златните ръкавици» на Северна Каролина и най-редовно играеше спаринг с войниците от форт Браг и Камп Леджун. Тъкмо времето, прекарано с тях, му внуши идеята да се запише в армията.
Не беше блестящ ученик и изкара само година в местния колеж, преди да реши, че това не е за него. Желанието си да постъпи в армията обсъди единствено с нея. Бет се гордееше с решението му да служи на страната си и сърцето ѝ се пръскаше от обич и възхищение, когато го видя за пръв път облечен със синята униформа. Уплаши се, когато го изпратиха в Кувейт и по-късно в Ирак, но вярваше, че брат ѝ ще се върне невредим. Дрейк Грийн обаче не се завърна у дома.
Почти не си спомняше дните непосредствено след като научи, че брат ѝ е убит, а и не желаеше да мисли за тях сега. След смъртта му в нея зейна празнина, която тя съзнаваше, че никога няма да се запълни. Но с течение на времето болката отслабна. Веднага след загубата му Бет не можеше да повярва, че се е случило наистина, но замислеше ли се за Дрейк напоследък, обикновено си спомняше по-щастливите мигове от живота им. Дори когато ходеше на гробището да поговори с него, вече не изпитваше мъчителната болка, които тези посещения предизвикваха някога. Сега гневът ѝ беше по-силен от тъгата.
В момента обаче скръбта отново я връхлетя истински, след като си даде сметка, че и тя подобно на баба ѝ и Бен се чувства привлечена към Тиболт дори и само защото с него се чувства непринудено, както не се бе чувствала с никого след загубата на Дрейк.
И още нещо: единствено Дрейк я наричаше с кръщелното ѝ име. Родителите ѝ, баба ѝ и дядо ѝ, дори приятелките ѝ я наричаха Бет. Единствено Дрейк и казваше Елизабет, и то само когато са сами. Това беше тяхната тайна, нещо, известно единствено на тях двамата, и Бет винаги се чудеше как ли ще звучи името ѝ от устата на някой друг.
При Логан обаче се бе получило съвсем естествено.
Единайсета глава
Тиболт
През есента на 2007 година, една година след като се уволни от морската пехота, Тиболт се уговори да се види с Виктор в Минесота, на някакво място, на което и двамата не бяха ходили. Моментът беше много подходящ: Виктор се беше оженил шест месеца преди това, а Тиболт му беше кумувал. Виждаха се за пръв път след уволнението. Когато се обади, за да предложи пътуването, подозираше, че Виктор се нуждае да прекара малко време сам.
Първия ден, докато седяха в малка гребна лодка насред езерото, Виктор пръв наруши тишината:
— Сънуваш ли кошмари? — попита приятелят му.
Тиболт поклати глава:
— Не, а ти?
— Да.
Въздухът беше остър, типично за есента, а над водата се носеше лека сутрешна мъгла. Небето обаче беше безоблачно и Тиболт знаеше, че температурата ще се повиши и следобед ще стане превъзходно.