— Същите като преди ли? — попита.
— По-лоши. — Виктор нави кордата си и отново замахна. — Виждам мъртъвци. — На измореното му лице се изписа крива усмивка. — Като в онзи филм с Брус Уилис, «Шесто чувство».
Тиболт кимна.
— Нещо такова. — Приятелят му стана още помрачен. — Насън преживявам отново всичко, което ни се случи, но някои неща са по-различни. Повечето пъти сънувам, че съм прострелян и крещя за помощ, но никой не идва, и накрая осъзнавам, че всички останали също са застреляни. И усещам как малко по малко умирам. — Той разтърка очи, преди да продължи: — Колкото и да е мъчително насън, още по-трудно е, когато ги виждам и денем — имам предвид мъртвите. В магазина ги виждам всичките, препречили пътеката. Или са проснати долу и кървят, а санитарите превързват раните им. И всички се взират в мен, все едно аз съм виновен, че са ги улучили или че умират. Примигвам, поемам си дълбоко въздух и те изчезват. — Виктор замълча. — Имам чувството, че полудявам.
— Говорил ли си с някого за това?
— С никого. Само с жена ми, но когато ѝ разказвам тези неща, тя се плаши и плаче, затова престанах да споделям.
Тиболт не каза нищо.
— Бременна е — продължи Виктор.
— Честито! — усмихна се приятелят му при този лъч надежда.
— Благодаря ти. Ще е момче. Ще го кръстим Логан.
Тиболт изпъна гръб и погледна към Виктор:
— Поласкан съм.
— Понякога мисълта, че ще имам син, ме плаши. Опасявам се, че няма да съм добър баща — зарея поглед над водата той.
— Ще бъдеш чудесен баща — увери го Тиболт.
— Може би.
Тиболт зачака.
— Вече губя търпение. Адски много неща ме ядосват. Дребни неща, които не би трябвало да имат никакво значение, но кой знае защо имат. Колкото и да се опитвам да преодолея гнева, понякога изригва на повърхността. Още не ми създава проблеми, но не знам колко още ще мога да го потискам, преди да изгубя контрол. — Нагласи кордата и въдицата си. — На теб случва ли ти се?
— Понякога — призна.
— Но не често?
— Не.
— Така и предполагах. При теб е различно. Заради снимката.
Тиболт поклати глава:
— Не е вярно. И на мен не ми е леко. Не мога да вървя по улицата, без да се озърна или да огледам прозорците горе да не би отнякъде да стърчи насочено дуло. През повечето време не мога да водя нормален разговор с хората. Проблемите им не ме интересуват. Кой къде работи, колко печели, какво дават по телевизията, кой с кого излиза… Иде ми да им кресна, че на никого не му пука.
— Никога не си умеел да говориш за дребните неща — изсумтя Виктор.
— Благодаря ти.
— Но озъртането през рамо е нормално, и аз го правя.
— Така ли?
— Аха.
— Засега обаче няма пушки.
Тиболт се засмя тихо:
— Толкова по-добре, нали? — А после попита, за да смени темата: — Харесва ли ти да строиш покриви?
— През лятото е горещо.
— Като в Ирак ли?
— Не, никъде не е горещо като в Ирак. Но е много горещо — усмихна се той. — Повишиха ме. Вече съм бригадир.
— Браво на теб. Как е Мария?
— Пълнее, но е щастлива. Тя е целият ми живот. Щастливец съм, че се ожених за нея — поклати удивено глава Виктор.
— Много се радвам.
— Нищо не може да се сравни с любовта. Трябва да опиташ.
— Може би някой ден.
Елизабет.
Той забеляза как някаква сянка пробяга по лицето ѝ, когато я нарече Елизабет, някаква емоция, която не успя да определи. Името отговаряше на същността ѝ много повече от простичкото и непретенциозно Бет — притежаваше елегантност, подобаваща на грациозната ѝ походка.
На път за вкъщи си припомняше разговора им и колко естествено бе усещането да седи до нея. Тя беше по-спокойна, отколкото беше очаквал, но Логан усети, че и тя като баба си не е сигурна в мнението си за него.
В петък сутринта Тиболт се увери, че всичко е наред, преди да откара бабчето в Грийнсбъро с колата на Елизабет. Зевс се возеше отзад, подал глава през прозореца почти през целия път, с прилепнали назад уши заради вятъра и заинтригуван от непрекъснато променящите се миризми и гледки. Тиболт не очакваше бабчето да позволи Зевс да пътува с тях, но тя махна с ръка на кучето да се качва:
— Бет няма да има нищо против. Пък и куфарът ми ще се побере в багажника.
Пътуването обратно до Хамптън му се стори по-бързо и когато спря пред къщата, се зарадва да види Бен, който си подхвърляше топка навън. Зевс хукна към него и момчето запрати топката във въздуха. Кучето се понесе след нея с прилепнали назад уши и изплезен език. Докато се приближаваше, Тиболт видя Елизабет да излиза на предната веранда и с неочаквана увереност осъзна, че тя е една от най-красивите жени, които е виждал. Облечена с лятна блуза и къси панталонки, които разкриваха красиво оформените ѝ крака, Бет му махна приятелски, когато го забеляза, а той се постара да не я зяпа.