Огледа внимателно физиономията на шерифа през предното стъкло и нещо в нея никак не му допадна. Трудно му беше да определи какво точно, но не изчака да разбере. Обърна се, мина напряко през гората и пристигна тъкмо навреме, за да види как заместник-шерифът проверява паметовата карта във фотоапарата, а после тихо затваря вратата на джипа си. Видя го как се прокрадва към хребета. Тиболт прекрасно знаеше, че има вероятност шерифът да действа по официална задача, само че изглеждаше досущ като Зевс пред сочен къс месо — прекалено въодушевен.
Накара Зевс да остане достатъчно далеч, за да не го чуе ченгето, а плана нататък състави в крачка. За директен сблъсък и дума не можеше да става — заместник-шерифът щеше да твърди, че събира доказателства, и думата му щеше да тежи много повече от думата на някой непознат. Физическата разправа също беше немислима, най-вече защото щеше да предизвика повече проблеми, отколкото си заслужаваше, макар че много щеше да му хареса да си премери силите с този тип. За щастие — или за нещастие, зависи от гледната точка — се появи едно от момичетата, шерифът се паникьоса и Тиболт видя къде се озова фотоапаратът. Когато ченгето и момичето се запътиха към другите две колежанки, Тиболт взе апарата. С това всичко можете да приключи, но този тип заслужаваше да получи урок. Нищо сериозно, а само колкото да защити честта на момичетата, да позволи на Тиболт да продължи по пътя си и да съсипе деня на похотливеца. Точно затова той се върна и спука гумите на полицейския джип.
— А, щях да забравя — обади се Тиболт. — Намерих фотоапарата ви в гората.
— Не е мой. Лори, Джен, някоя от вас да си е изгубила фотоапарата?
И двете поклатиха глави.
— Нищо, задръжте го — остави Тиболт апарата на седалката — като благодарност, че ме качихте. Аз си имам апарат.
— Сигурен ли си? Май е доста скъп.
— Определено.
— Благодаря.
Тиболт забеляза играта на сянката по лицето на Ейми — беше привлекателна по типичния за момиче от големия град начин, имаше остри черти, мургава кожа и кафяви очи, изпъстрени със зелено. Би могъл с часове да ѝ се любува.
— Ей… имаш ли планове за уикенда? — попита го тя. — Ние сме тръгнали към крайбрежието.
— Благодаря за поканата, но не мога.
— Сигурно отиваш при приятелката си, нали?
— Защо го казваш?
— Така изглеждаш.
Той се застави да се извърне.
— Нещо такова.
Втора глава
Тиболт
Страшно е какви неочаквани обрати може да направи човешкият живот. Допреди година Тиболт тутакси би се възползвал от възможността да прекара уикенда с Ейми и приятелките ѝ. Може би точно от това имаше нужда, но всъщност те го оставиха пред Хамптън на безмилостния августовски пек, той им махна за довиждане и изпита необяснимо облекчение. Да се преструва, че всичко е наред, го изтощаваше.
Откакто напусна Колорадо преди пет месеца, не беше прекарал доброволно повече от няколко часа с никого — освен с възрастния работник в мандрата близо до Литъл Рок, който го пусна да спи в неизползваната спалня на горния си етаж, след като на вечеря фермерът беше точно толкова необщителен, колкото и Тиболт. Допадна му, че човекът не го притисна да узнае защо е дошъл. Никакви въпроси, никакво любопитство, никакви многозначителни намеци. Просто беше приел факта, че на Тиболт не му се говори. В знак на благодарност той остана при него няколко дни и му помогна да поправи покрива на обора, преди отново да поеме на път с пълна раница и следван по петите от Зевс.
Беше изминал пеш цялото разстояние, като се изключи возенето с момичетата. След като остави ключовете от апартамента си в канцеларията на домоуправителя в средата на март, скъса осем чифта обувки. По време на дългите и самотни преходи между градовете караше главно на висококалорични десертчета и на вода, а веднъж в Тенеси изяде пет огромни порции палачинки, след като беше изкарал три дни без храна. Заедно със Зевс беше преживял снежни бури, градушки, проливен дъжд и толкова силна жега, че кожата на ръцете му стана на мехури, беше видял торнадо на хоризонта близо до Тълса в Оклахома, и на два пъти едва не го порази мълния. Направи безброй отклонения, гледаше да страни от главните пътища и допълнително удължаваше пътя си понякога просто ей така. Обикновено вървеше, докато не се измори, а към края на деня започваше да търси място за бивак, където двамата със Зевс да пренощуват необезпокоявани. Сутрин поемаха на път преди зазоряване, та никой да не ги изпревари. Засега нямаха неприятности.