Не познаваше мъж като него, но после веднага се скастри сама, че е толкова повърхностна. Разбира се, че ще е различен, просто ѝ беше непознат. Не беше прекарвала много време с него. Въпреки това смяташе, че е достатъчно зряла, за да разпознае истината, когато се изправи пред нея.
Логан беше различен. Бог ѝ беше свидетел, че Кийт изобщо не приличаше на него. Всъщност никой друг от мъжете, с които беше излизала след развода си, не приличаше на Логан. Повечето мъже бяха доста предвидими — колкото и да бяха очарователни и учтиви или груби и недодялани, усилието им да я вкарат в леглото беше съвсем прозрачно. «Мъжки глупости» — определи го баба ѝ. А Бет знаеше, че баба ѝ не греши.
Обаче с Логан… е, това беше друга работа. Тя нямаше никаква представа какво иска той от нея. Знаеше, че я намира за привлекателна и че компанията ѝ явно му е приятна, но с изключение на това не проумяваше какви са намеренията му, понеже очевидно му беше приятно и с Бен. Каза си, че в известен смисъл той се отнася към нея като много женени мъже, които познаваше: ти си красива и интересна, обаче аз вече съм женен.
Хрумна ѝ обаче, че е възможно и да греши. Възможно бе той да си има приятелка в Колорадо или пък просто неотдавна е скъсал с любовта на живота си и все още не го е превъзмогнал. Като се замисли, осъзна, че макар Логан да беше описал какво е видял и какво е правил по време на пътуването си през страната, Бет все още нямаше представа защо изобщо е тръгнал на път, нито защо е решил да преустанови странстванията си в Хамптън. Историята му не беше толкова загадъчна, колкото потайна, а това я озадачаваше. Ако беше научила нещо за мъжете, то беше, че те обичат да говорят за себе си: за работата си, за хобитата си, за предишните си постижения, за мотивите си. Логан не правеше нито едно от тези неща. Странно.
Бет поклати глава и си каза, че вероятно отдава прекалено голямо значение на всичко. В крайна сметка, не бяха излизали на среща, а по-скоро бяха общували приятелски — такос, шах и разговор. Семейно събиране.
Облече пижамата си и взе списание от нощното шкафче. Разсеяно разлисти страниците, после изгаси лампата. Но когато затвори очи, продължи да вижда ъгълчетата на устните му, които леко се извиваха, когато той кажеше нещо забавно, или как се сключваха веждите му, когато беше съсредоточен над нещо. Елизабет дълго се мята и се въртя в леглото, и се питаше дали случайно Логан също не е буден и не мисли за нея.
Тринайсета глава
Тиболт
Тиболт наблюдава как Виктор замята с въдицата си в хладната вода на Минесота. Беше безоблачна съботна сутрин. Въздухът беше неподвижен, а езерото отразяваше ясното небе. Излязоха в езерото рано, понеже искаха да половят риба, преди да излязат джетовете и моторниците. Беше последният ден от почивката им, на другия ден и двамата отлитаха. Смятаха последната вечер да хапнат в местен ресторант, където предлагали най-хубавите пържоли в града.
— Мисля, че ще успееш да намериш тази жена — изтърси неочаквано Виктор.
Тиболт тъкмо навиваше кордата си.
— Коя?
— Жената от снимката, която ти носи късмет.
Той изгледа приятеля си с присвити очи:
— Какви ги говориш?
— Когато тръгнеш да я търсиш. Мисля, че ще я намериш.
Тиболт внимателно огледа кукичката си и отново замахна.
— Няма да я търся.
— Така казваш сега, обаче ще я потърсиш.
— Не, няма. Дори да исках, няма как да я намеря.
— Ще намериш начин — заяви Виктор със самоуверено задоволство.
Тиболт се вторачи в приятеля си.
— Защо изобщо го обсъждаме?
— Защото още не е приключило.
— Повярвай ми, приключило е.
— Знам, че си мислиш така, но не е вярно.
Тиболт отдавна се беше научил, че ако Виктор захване някоя тема, не спира, докато не остане доволен, че е постигнал своето. И понеже не искаше да прекара така последния ден от почивката си, реши, че ще е по-добре да приключи с въпроса веднъж завинаги.
— Добре — въздъхна. — Защо не е приключило?
— Защото няма равновесие.
— Няма равновесие — повтори Тиболт с равен тон.
— Точно така. Схващаш ли?
— Не.
Виктор изстена заради несхватливостта му.
— Представи си, че идва майстор да направи покрив за къщата ти. Човекът се труди усърдно и накрая му плащаш. Едва тогава всичко приключва. Само че в случая със снимката покривът като че ли е поставен, а собственикът не си е платил. Няма ли заплащане, няма равновесие.
— Да не искаш да ми кажеш, че дължа нещо на тази жена? — попита скептично Тиболт.