— Да. Нейната снимка те предпазваше и ти донесе късмет. Обаче докато не се осъществи плащането, няма равновесие.
Тиболт извади една сода от хладилната чанта и я подаде на Виктор.
— Нали разбираш, че думите ти звучат налудничаво?
Виктор пое кутийката и кимна.
— На някои хора може би. Но в крайна сметка ти ще я потърсиш. Това е част от по-мащабен замисъл, то е твоята съдба.
— Моята съдба ли?
— Да.
— Какво ще рече това?
— Не знам. Ти обаче ще разбереш, когато я откриеш.
Тиболт замълча и му се прииска Виктор изобщо да не беше повдигал темата.
— Може би ви е писано да сте заедно — отбеляза Виктор и мълчаливо се вгледа в приятеля си.
— Аз не съм влюбен в нея, Виктор.
— Не си ли?
— Не.
— Обаче въпреки това често мислиш за нея.
Тиболт не можеше да му възрази, нищо не можеше да каже.
В събота сутринта Тиболт пристигна рано и веднага се залови с кучкарника: нахрани животните, почисти и проведе обучението както обикновено. През това време Бен си играеше със Зевс, докато Елизабет не го повика вътре, за да се приготвя. Махна на Тиболт от верандата, но дори оттук си личеше, че е разсеяна.
Когато той изведе кучетата навън, тя вече се беше прибрала. Обикновено Логан ги разхождаше на групи по три, а Зевс ги следваше. Когато се отдалечаха от къщата, сваляше каишките им, но те въпреки това го следваха, накъдето и да поемеше. Обичаше да сменя маршрута на разходките, понеже разнообразието не позволяваше на кучетата да се отдалечават прекалено. И те като хората се отегчаваха, ако вършат едно и също всеки ден. Обикновено разхождаше всяка група по половин час. След третата група забеляза, че колата на Елизабет я няма, и реши, че е отишла да откара Бен при баща му.
Не харесваше бащата на Бен най-вече защото Елизабет не го харесваше. Съдейки по думите ѝ, този тип беше голям чешит, но той не можеше да се меси, а само да слуша, докато му разказва. Не искаше да угодничи и да ѝ дава съвети, а дори да го направеше, тя не желаеше да я поучават. Така или иначе, не беше негова работа.
Но в такъв случай кое беше негова работа? Защо изобщо беше тук? Мислите му неволно се върнаха към разговора с Виктор, а причината бяха думите на приятеля му онази вечер на езерото. И, разбира се, случилото се след това.
Прогони спомена. Нямаше да се връща там. Стига толкова.
Тиболт повика кучетата, обърна се и се запъти към кучкарника. Прибра животните и отиде да огледа склада. Когато светна лампата, огледа смаяно стените и полиците. Бараката приличаше на претъпкан склад на железарски магазин. Обиколи помещението разгледа етажерките, куфарчетата с инструменти и натрупаните върху работната маса предмети. Накрая извади клещи, няколко френски ключа, шестоъгълни ключове и ги изнесе до пикапа. Както беше обещала, Елизабет му беше оставила ключовете под постелката. Той потегли по алеята към магазина за авточасти, който смътно си спомняше, че е видял някъде в центъра на града.
Имаха нужните части — накладки, топлоустойчиво масло, менгеме и така нататък, и той се върна след по-малко от половин час. Намести крика, повдигна колата и махна първата гума. Издърпа буталото, свали старите накладки, провери дисковете и сложи новите накладки. Върна колелото на мястото му и повтори същото с другите колела.
Тъкмо приключваше с третата накладка, когато Елизабет спря колата си до стария пикап. Той погледна през рамо точно когато тя слизаше, и си даде сметка, че е отсъствала часове.
— Как върви? — попита тя.
— Тъкмо приключвам.
— Наистина ли?
— Просто сменям накладките, не е бог знае какво.
— Сигурна съм, че и хирургът би казал същото — просто един апендицит.
— Искаш ли да ти покажа? — попита Тиболт, вдигнал поглед към нея.
— Колко време ще отнеме?
— Не много — сви рамене той. — Десет минути?
— Наистина ли? — повтори тя. — Добре, само да внеса покупките.
— Да ти помогна?
— Не, само две торби са.
Той постави третото колело на мястото му и затегна гайките, преди да се заеме с последното колело. Тъкмо развъртя гайките, и Елизабет се приближи. Приклекна до него и той усети лекото ухание на кокосовия лосион.
— Първо, сваляш колелото — започна Логан и методично я преведе през всички стъпки на процеса, като се увери, че тя го разбира. Когато свали крика и се зае да събира инструментите, Елизабет поклати глава:
— Изглежда прекалено лесно. Мисля, че и аз мога да се справя.
— Вероятно.
— Тогава защо взимат толкова скъпо?
— Не знам.
— Не съм се ориентирала към правилната професия — отбеляза тя, вдигна косата си и я прихвана на опашка. — Но ти благодаря, че се погрижи. Отдавна се каня да оправя спирачките.