Тиболт усети как стомахът му се свива.
— Не знам какво да кажа.
— Нищо не можеш да кажеш. Това е просто едно от онези ужасни, невъзможни неща. А днес… днес не спирам да си мисля, че споменът за него избледнява. Баба не помнеше, Бен не помнеше. Него поне го разбирам — още нямаше пет, когато Дрейк беше убит, а знаеш какви са спомените на тази възраст, малко от тях се запечатват трайно. Дрейк обаче се държеше чудесно с него, понеже наистина му харесваше да общуват. — Тя сви рамене. — Като теб.
На Тиболт му се искаше Елизабет да не бе казала това. Мястото му не беше тук.
— Не исках да те наемаме — продължи тя, без да забелязва смущението му. — Знаеше ли го?
— Да.
— Но не понеже идваш пеша от Колорадо. Това е само една от причините, но основната е, че си бил морски пехотинец.
Той кимна и във възцарилото се мълчание тя се пресегна към машината за сладолед.
— Може би трябва да добавим още лед. — Отвори капака, сложи още лед и му подаде машината отново.
— Защо си тук? — попита тя накрая.
Той разбра какво има предвид, но се престори, че не е.
— Защото ти ме помоли да остана.
— Питах защо си в Хамптън. И този път искам да ми кажеш истината.
Той трескаво потърси убедително обяснение.
— Стори ми се приятно място и засега наистина е.
По изражението ѝ разбра, че тя очаква цялата истина. Бет се намръщи, защото Тиболт не каза нищо повече.
— Свързано е с мисията ти в Ирак, нали?
Мълчанието му го издаде.
— Колко време беше там? — попита тя.
Той се размърда на мястото си, понеже не му се говореше за това, но нямаше избор.
— Кой път?
— Колко пъти си ходил?
— Три.
— Участва ли в бойни действия?
— Да.
— Но си оцелял.
— Да.
Тя стисна устни и сякаш всеки момент щеше да се разплаче.
— Защо ти си оцелял, а брат ми не?
Той завъртя лоста четири пъти, преди да отговори, макар да знаеше, че лъже:
— Не знам.
Когато Елизабет стана да донесе купи и лъжички за сладоледа, Тиболт едва се пребори с желанието си да повика Зевс и да си тръгне веднага, преди да е размислил, и да се върне в Колорадо.
Не можеше да престане да мисли за снимката в джоба си, за снимката, която Дрейк беше изгубил. Тиболт я беше намерил, Дрейк бе загинал, а сега той се намираше тук, в дома, в който Дрейк беше отраснал, и разговаряше със сестра му.
Изглеждаше невероятно, но докато се мъчеше да преодолее внезапната сухота в устата си, той се съсредоточи, над нещата, които знаеше, че са истина. Снимката си беше просто това — снимка на Елизабет, направена от брат ѝ. Талисмани не съществуват. Тиболт беше оцелял след Ирак, но същото важеше за огромен брой войници, изпратени на мисия там. Всъщност повечето от неговия взвод, включително Виктор. Имаше и загинали — Дрейк беше един от тях, — и макар да беше трагедия, случилото се нямаше нищо общо със снимката. Водеха война. Самият той беше тук, понеже беше взел решение да потърси жената от снимката, което изобщо не беше свързано със съдбата или с вярата в магии.
Тръгна да я търси заради Виктор…
Примигна и си напомни, че не вярва на онова, което му беше наговорил Виктор — това си бяха чисти суеверия. Не можеше да е вярно. Поне не всичко.
Зевс явно усети вътрешната му борба, вдигна глава и впери поглед в него. Както стоеше с щръкнали уши, той изскимтя тихо и се качи по стълбите, за да близне ръката на Тиболт. Логан повдигна муцуната му и кучето подуши лицето му.
— Какво търся тук? — прошепна Логан. — Защо дойдох?
И докато чакаше отговор, който никога нямаше да получи, чу мрежестата врата да се затръшва зад него.
— Сам ли си говориш, или на кучето? — попита Елизабет.
— И двете.
Тя седна до него и му подаде лъжица.
— Какво каза?
— Нищо важно — отговори той, даде знак на Зевс да легне и кучето се сви на стълбите, за да остане близо и до двамата.
Елизабет отвори кутията за сладолед и сипа по малко в двете купички.
— Дано да ти хареса — подаде му тя едната купа.
Взе си лъжичка и опита, преди да се обърне към него със сериозно изражение:
— Искам да ти се извиня.
— За какво?
— За онова, което казах преди малко… Когато те попитах как така ти си оцелял, а брат ми не.
— Въпросът е справедлив — кимна Логан, чувствайки се неловко под вперения ѝ поглед.
— Не, не е — възрази тя. — Не биваше да ти го задавам и те моля да ме извиниш.
— Всичко е наред — увери я той.
Тя си взе още една лъжичка и се поколеба, преди да продължи: