Всичко това обаче нямаше значение. Хлапето се нарани. Нищо сериозно, синината щеше да изчезне след няколко седмици. След година Бен или щеше да е забравил напълно случилото се, или щеше да се хвали на приятелите си, че си е насинил окото, докато е играел бейзбол.
Обаче Бет нямаше да забрави. Много дълго щеше да се муси, нищо че вината беше по-скоро на Бен, отколкото на Кийт. Тя просто не проумяваше простичкия факт, че момчетата си спомнят спортните си травми с гордост.
Знаеше, че Бет ще реагира малко пресилено, но не ѝ се сърдеше. Майките са си такива и Клейтън беше готов за това. Смяташе, че е успял да се справи с цялата история доста добре почти до края, когато забеляза онзи тип да седи с кучето си на верандата, все едно къщата е негова. Логан Телбод.
Веднага си спомни името, естествено. Беше го издирвал безуспешно няколко дни и реши да остави всичко зад гърба си, понеже реши, че онзи тип е напуснал града. Няма как да не забележиш такъв като него с куче, нали? Затова престана да разпитва дали някой го е виждал. Глупав пропуск.
Какво да прави? Как да реагира на новия обрат на събитията?
Щеше да се справи с Логан Телбод, абсолютно сигурно беше, и нямаше да допусне отново да го сварят неподготвен. Което ще рече, че преди да предприеме каквото и да било, му трябва информация. Къде живее този тип, къде работи, кои заведения посещава… къде може да го намери сам.
Беше по-трудно, отколкото звучеше, особено с кучето. Имаше смешното усещане, че Телбод и кучето почти никога не се разделят, но и този проблем щеше да се разреши.
Явно трябваше да разбере какво се случва между Бет и Телбод. Не беше чувал да са я виждали с друг след тъпака Адам. Трудно му беше да повярва, че Бет излиза с Телбод, понеже Кийт винаги научаваше какво прави тя. Честно казано, изобщо не можеше да си представи какво вижда в тип като него. Имаше колежанско образование, нямаше нужда от някакъв скитник, попаднал случайно в града. Та той дори нямаше кола.
Обаче Телбод беше с нея в събота вечерта и това явно значеше нещо. Някъде нещо не се връзваше. Кийт се замисли дали този тип не работеше там… Така или иначе, щеше да разбере и после да се справи с проблема, а господин Телбод щеше да проклина деня, в който е цъфнал в града на Клейтън.
Петнайсета глава
Бет
Неделята беше най-горещият ден през лятото, много влажен и с невероятно високи температури. Езерата в Пидмънт бяха започнали да пресъхват, жители на Роли бяха въвели режим на водата, а в източната част на щата реколтата съхнеше на непрестанния пек. През последните три седмици горите се превърнаха в същинска кутия с прахан — можеха да пламнат от всяка небрежно подхвърлена цигара или от мълния, двете неизбежни. Въпросът беше само кога точно ще избухне горският пожар.
Кучетата се чувстваха добре единствено вътре и дори Логан започна да усеща последиците от жегата. Съкрати тренировките с по пет минути и разхождаше кучетата винаги край потока, където можеха да влязат да се поохладят във водата. Зевс бе влизал в потока най-малко десет пъти и макар че Бен се помъчи да го подмами да играят с пръчката още щом се върна от църква, Зевс не прояви голям ентусиазъм. Затова момчето изнесе вентилатор на верандата и насочи струята към Зевс, после се настани до него, четейки «Убийството на Роджър Акройд», една от малкото книги на Агата Кристи, които още не беше чел. Спря за малко, колкото да навести Логан просто ей така, после отново се зачете.
Обикновено Бет обичаше тези лениви неделни следобеди, само че сега, всеки път, щом видеше синината на лицето на Бен и неумело залепените му очила, я пронизваше гняв заради стореното от Кийт. В понеделник трябваше да заведе Бен в оптиката, за да му оправят очилата. Каквото и да говореше, Кийт явно беше хвърлил топката твърде силно. Кой баща би постъпил така със сина си?
Явно такъв като Кийт Клейтън.
Да, беше допуснала грешка, като се омъжи за него, но нима трябваше да преповтаря и задълбочава грешката до края на живота си. Взаимоотношенията на Бен с баща му видимо се влошаваха. Да, момчето несъмнено се нуждаеше от зряло мъжко присъствие в живота си, а Кийт му беше баща, обаче…
Елизабет поклати глава. Копнееше да вземе Бен и да замине. Да се премести някъде другаде и да започне начисто. Лесно беше да си фантазира, че ако ѝ стискаше да го направи, край с проблемите ѝ. Само че в действителност нещата не стояха така. Не ѝ липсваше смелост, но такъв сценарий беше невъзможен заради всичко останало. Дори ако баба ѝ беше достатъчно здрава, за да се справя сама — а тя не беше, Кийт щеше да я намери, където и да замине. Дядо му щеше да настоява, а съдът, включително съдия Клейтън, щеше да се намеси. Най-вероятно в нейно отсъствие Кийт щеше да получи пълно попечителство. Чичото на Кийт щеше да се погрижи да стане така — намекваха ѝ го след развода, а в този окръг Бет трябваше да приеме подобна заплаха съвсем сериозно. Може и да имаше шанс да обжалва, но колко време щеше да ѝ отнеме подобен ход? Дванайсет месеца? Осемнайсет? Не искаше да рискува да изгуби Бен за толкова дълго. А последното, което искаше, беше да принуди сина си да прекарва повече време с Кийт.