Той се ухили:
— Сигурно е приятно човек да е на твоето място.
— Ами да. Да кажем, че си щастливец, понеже седиш на моята маса.
— В това изобщо не се съмнявам — отвърна той.
Мария им поднесе напитките. Докато се отдалечаваше, изви вежди съвсем мъничко, колкото да покаже на Бет, че харесва Логан и че по-късно очаква да узнае какво има помежду им.
Бет отпи от чая, Логан също.
— Какво ще кажеш?
— Определено е сладък — отбеляза той. — Но е вкусен.
Тя кимна и изтри запотената повърхност на чашата си с хартиена салфетка. Смачка я и я остави отстрани.
— Колко време ще останеш в Хамптън? — попита.
— Какво искаш да кажеш?
— Не си тукашен, учил си в колеж, работиш нещо, което на повечето хора им е противно, а и заплащането е много ниско. Въпросът ми е основателен.
— Не смятам да напускам — отговори той.
— Не те питах това. Попитах колко смяташ да останеш в Хамптън. Честно.
Тонът ѝ не търпеше никакво увъртане и Логан живо си представи как Елизабет въдворява ред в шумна класна стая.
— Честно ли? Не знам. Казвам го, понеже през последните пет години се научих да не приемам нищо за даденост.
— Може би е истина, но отново не е отговор на въпроса ми.
Той долови разочарованието в гласа ѝ и се помъчи да намери отговор:
— Какво ще кажеш за това? — каза най-накрая. — Засега тук ми харесва. Работата ми допада, баба ти е страхотна, приятно ми е с Бен и в момента нямам намерение да напускам Хамптън. Това отговор ли е на въпроса ти?
Елизабет усети как думите му и начинът, по който погледът му обхождаше лицето ѝ, я изпълват с приятно очакване. Приведе се напред.
— Забелязах, че изпусна нещо важно от списъка на нещата, които ти харесват.
— Така ли?
— Да, мен. — Тя впери поглед в лицето му, за да го види как ще реагира, и устните ѝ се извиха в усмивка.
— Може би съм забравил — отвърна той и се подсмихна едва-едва.
— Съмнявам се.
— Стеснителен съм.
— Опитай пак.
Той поклати глава:
— Нямам повече предположения.
Тя му намигна:
— Давам ти шанс да си помислиш и да ти хрумне нещо. По-късно пак ще поговорим.
— Става. Кога?
Елизабет обхвана чашата си с ръце и се почувства необичайно напрегната заради онова, което се канеше да каже:
— Свободен ли си в събота вечер?
Ако въпросът го изненада, Логан не показа изненадата си.
— Добре, събота вечер. — Той вдигна чашата си със студен чай и отпи дълга глътка, без да откъсва очи от нейните. Никой от двамата не забеляза кога Бен се е върнал на масата.
— Поръчахте ли пицата?
Вечерта, докато лежеше в леглото си, Бет се взираше в тавана и се питаше: «Какво си въобразявам, по дяволите?».
Имаше толкова много основания да не постъпва по този начин. Всъщност не знаеше нищо за миналото му. Той все още криеше причината за пристигането си в Хамптън, което не само означаваше, че ѝ няма доверие, но и че тя не може да му се довери напълно. И не само това — Логан работеше в кучкарника на баба ѝ, на броени метри от дома им. Какво щеше да се случи, ако помежду им не се получи? Ами ако той имаше очаквания, на които тя не иска да откликне? Щеше ли да дойде на работа в понеделник? Самичка ли щеше да остане баба ѝ? Щеше ли да се наложи Бет да напусне работата си като учителка и да се върне да помага в кучкарника?
Цялата тази история беше свързана с многобройни евентуални проблеми и колкото повече се замисляше Бет, толкова повече се убеждаваше, че е допуснала ужасна грешка. Но въпреки това… ѝ беше дошло до гуша да бъде сама. Обичаше Бен и баба си, но последните няколко дни, през които прекарваше доста време с Логан, ѝ напомниха какво пропуска. Харесваха ѝ разходките им след вечеря, харесваше ѝ как я гледа той и най-много ѝ харесваше как се държи с Бен.
Нещо повече, смайващо лесно ѝ беше да си представи живота си с Логан. Знаеше, че всъщност не го познава отдавна, за да прецени добре, но вярваше на интуицията си. Възможно ли бе той да е човекът?
Е, не би стигнала толкова далеч. Още не бяха излизали на среща. Лесно е да идеализираш човек, когото почти не познаваш.
Тя се надигна, набухна възглавницата си и отново я сложи в леглото. Е, ще излязат веднъж, пък да видим какво ще стане. Да, имаше надежди, не можеше да го отрече, но толкова. Харесваше го, но не го обичаше. Още не.
Шестнайсета глава
Тиболт