В събота вечерта Тиболт чакаше на дивана и се питаше дали постъпва правилно.
На друго място и по друго време изобщо нямаше да се замисли. Да, несъмнено се беше увлякъл по Елизабет. Допадаха му нейната откритост и интелигентност, а в съчетание със закачливото ѝ чувство за хумор и разбира се, с външността ѝ… той просто не проумяваше защо тя е останала сама толкова дълго време.
Само че не беше на друго място и по друго време и в цялата история нямаше нищо нормално. Носеше снимката ѝ повече от пет години. Беше я търсил из цялата страна. Пристигна в Хамптън и се хвана на работа, за да е близо до нея. Сближи се с баба ѝ, със сина ѝ и накрая с нея. А сега, след две минути, щяха да излязат на първата си среща.
Беше дошъл по определена причина. Прие го веднага след като замина от Колорадо. Прие, че Виктор има право. Още не беше сигурен обаче, че трябва да се срещне и да се сближи с Елизабет. Не беше сигурен и в обратното.
Единственото, в което беше сигурен, е, че очаква с нетърпение вечерта, която щяха да прекарат заедно. Предния ден непрекъснато мислеше за това, докато караше бабчето. През първия половин час на път за Хапмтън тя не спираше да бърбори за какво ли не — от политика до здравето на сестра си, — а накрая се обърна към него със самодоволна усмивка:
— Значи ще излизаш с дъщерята на шефката, а?
Тиболт се размърда неловко на мястото си:
— Казала ти е.
— Разбира се, че ми каза. Но и да не беше, аз го предчувствах. Двамата сте млади, привлекателни и сами, какво друго да очаква човек?
Той не отговори, а когато възрастната жена отново се обади, в гласа ѝ се долавяше меланхолия:
— Тя е сладка като диня. Понякога се тревожа за нея.
— Знам — увери я Тиболт.
Това беше целият разговор, обаче той разбра, че има благословията на бабчето, което беше важно предвид мястото ѝ в живота на Елизабет.
Вече беше вечер и той видя колата на Елизабет да се задава по алеята, като предницата ѝ леко подскачаше заради дупките. Тя не му каза къде ще ходят, само го предупреди да не се облича официално. Той излезе на верандата, когато тя спря пред къщата. Зевс го последва любопитно. Когато Елизабет излезе от колата и се появи на бледата светлина на верандата, Логан просто не можеше да откъсне поглед от нея.
И тя като него беше по джинси, но кремавата ѝ блуза подчертаваше слънчевия загар на кожата ѝ. Меднорусата ѝ коса обгръщаше деколтето на блузата ѝ без ръкави и Логан забеляза, че дори е подчертала със спирала миглите си. Изглеждаше едновременно позната и вълнуващо непозната.
Зевс изтопурка надолу по стълбите към нея, като махаше с опашка и скимтеше доволно.
— Здравей, Зевс, липсвах ли ти? Не сме се виждали само един ден. — Погали го по гърба, а той изскимтя умолително, преди да я близне по ръцете. — Ето това се казва поздрав — вдигна тя поглед към Тиболт. — Как си? Закъснях ли?
Той се помъчи да прикрие вълнението си:
— Добре съм. Не, идваш навреме. Радвам се, че си тук.
— Смяташе, че няма да дойда ли?
— Не е лесно да намериш мястото.
— Не и ако си живял тук през целия си живот. — Тя посочи към къщата и попита: — Значи тук живееш.
— Да, тук.
— Хубаво е — огледа Елизабет къщата.
— Отговаря ли на очакванията ти?
— До голяма степен. Стабилно, практично, някак скрито.
Той прие намека ѝ с усмивка, после се обърна към Зевс и му нареди да остане на верандата. Слезе по стълбите.
— Добре ли ще му е навън?
— Да, няма да помръдне.
— Но няма да ни има с часове.
— Знам.
— Забележително.
— Така изглежда, обаче кучетата нямат усещане за време. След минутка ще забрави всичко друго, освен факта, че трябва да не мърда, но няма да знае защо.
— Откъде знаеш толкова много за кучетата и за обучението им? — поинтересува се тя.
— Предимно от книгите.
— Ама ти четеш ли?
— Да, учудена ли си? — усмихна се Логан.
— Ами да, не е лесно да влачиш книги, докато обикаляш пеша страната.
— Не и ако не ги задържаш, след като ги прочетеш.
Стигнаха до колата и когато Тиболт се запъти към вратата на шофьора, за да ѝ я отвори, тя поклати глава:
— Може и да съм те поканила на среща, но няма да шофирам.
— А аз си мислех, че излизам с феминистка — възпротиви се той.
— Аз съм свободомислеща, обаче ти ще караш. И ще платиш сметката.
Той се засмя и я придружи до предната седалка от другата страна. След като Логан се настани зад волана, Елизабет погледна към верандата. Зевс изглеждаше объркан от случващото се и отново тихо изскимтя.
— Струва ми се тъжен.
— Сигурно наистина е. Рядко се разделяме.
— Лош човек — скара му се тя.
Логан се засмя на шеговития ѝ тон и даде на заден.