— Към центъра ли да карам?
— Не, тази вечер ще ходим извън града. Карай към магистралата и после към океана. Отиваме на брега, но ще спрем в едно хубаво местенце. Ще ти кажа, когато наближим отбивката.
Тиболт я послуша и пое по притихналите пътища в сгъстяващия се сумрак. След няколко минути стигнаха магистралата и когато колата набра скорост, дърветата от двете им страни се размазаха. Върху пътя се проточиха сенки и в колата притъмня още повече.
— Е, разкажи ми за Зевс — подкани го тя.
— Какво те интересува?
— Каквото искаш да ми кажеш. Нещо, което не знам.
Можеше да ѝ каже, че го е купил, понеже жената от една снимка е имала немска овчарка, но не го направи.
— Купих Зевс в Германия. Отлетях дотам и лично го избрах.
— Наистина ли?
Той кимна.
— В Германия овчарката е като гологлавия орел в Америка. Тя е символ на националната гордост и хората в кучкарниците приемат работата си много сериозно. Исках куче с хубаво и силно потекло, а в такива случаи е най-добре да отидеш до Германия. Зевс е от стар род на шампиони в шуцхунд.
— Какво е това?
— В шуцхунд се проверява не само дали кучето се подчинява, но и дали умее да следи и да защитава. Конкуренцията е огромна. Обикновено състезанието продължава два дни и по принцип победителите са най-интелигентните и поддаващи се на обучение кучета. И понеже кучетата от рода на Зевс са шампиони от дълги години, ги развъждат и за двете неща.
— И си го обучил сам? — попита тя впечатлена.
— Откакто той стана на шест месеца. Докато вървяхме от Колорадо, се занимавах с него всеки ден.
— Той е невероятно животно. Винаги можеш да го подариш на Бен, сигурно много ще се зарадва.
Тиболт не отговори.
Тя забеляза изражението му и се премести по-близо до него.
— Шегувах се, не бих ти отнела кучето.
Той усети топлината, която тялото ѝ излъчваше.
— Имаш ли нещо против да те попитам как реагира Бен, когато му каза, че излизаш с мен тази вечер?
— Нямаше нищо против. Двамата с баба вече бяха планирали да гледат филми. Още през седмицата се уговориха кой филм ще си вземат.
— Често ли го правят?
— Преди постоянно, но сега е първият път след инсулта. Знам, че Бен много се вълнуваше. Баба прави пуканки и обикновено му позволява да остане до много късно.
— За разлика от майка му, разбира се.
— Разбира се — усмихна се тя. — А ти какво прави днес?
— Свърших някои неща в къщата. Почистих, изпрах, напазарувах, такива неща.
Тя изви вежда:
— Впечатлена съм, ти си истински домошар. Ако хвърлиш монета върху опънатата покривка, тя отскача ли?
— Естествено.
— Ще се наложи да научиш и Бен да го прави.
— Щом искаш.
Започваха да изгряват първите звезди и фаровете на колата осветяваха завоите по пътя.
— Къде точно отиваме? — попита Тиболт.
— Обичаш ли раци?
— Обожавам.
— Това е добро начало. А да танцуваш мръсни танци?
— Дори не знам какво е това.
— Да кажем само, че ще се наложи да се научиш бързо.
Четирийсет минути по-късно Тиболт спря пред някакво място с вид на стар склад. Елизабет го насочи към промишлената част на Уилмингтън и накрая паркираха пред триетажна постройка със стара обшивка от широки дъски. Почти нищо не я отличаваше от околните сгради, освен най-малко стотината паркирали автомобила отпред и малката дъсчена пътека, която завиваше покрай сградата и по която бяха окачени евтини бели коледни лампички.
— Как се казва това място?
— «Танци и раци».
— Оригинално, обаче не го виждам като туристическа атракция.
— Не е, само за местни е. Една приятелка от колежа ми каза за него и на мен отдавна ми се иска да дойда.
— Не си идвала досега?
— Не съм, обаче било много забавно.
С тези думи Елизабет пое по скърцащата дъсчена пътека. Пред тях блещукаше реката като осветена отдолу. Музиката, която се носеше отвътре, се засилваше. Когато отвориха вратата, музиката ги заля като вълна и въздухът се изпълни с аромат на раци и масло. Тиболт спря, за да огледа сцената пред очите си.
Вътрешността на просторната сграда беше гола и без никаква украса. Предната половина беше пълна с десетки прости дървени маси с мушами на бели и червени квадратчета, забодени за дървото. Масите бяха пълни с шумни компании и Тиболт видя сервитьорките да стоварват огромни съдове с раци. По средата имаше канички с разтопено масло, а пред всеки посетител се виждаше по-малка купичка. Всички имаха найлонови лигавничета, вадеха раци от кофа, трошаха ги и ги ядяха с пръсти. Бирата беше предпочитаното питие.
Пред тях, в онази част на помещението, която беше непосредствено до реката, имаше дълъг бар — ако изобщо можеше да се нарече така. Беше изхвърлен от водата плавей, качен върху дървени бурета. Край него се тълпяха хора. В отсрещния край на сградата явно беше кухнята. Погледа му привлече сцената, разположена в дъното, където оркестър изпълняваше «Моето момиче» на «Темптейшънс». Най-малко неколкостотин човека танцуваха пред сцената, следвайки стъпките на непознат за него танц.