— Дано да нямаш нищо против. Обожавам мириса на свещи.
— Ни най-малко.
Той стана от канапето, за да угаси лампата, и топлата мъжделива светлина на свещите озари стаята. Седна по-близо до Елизабет и се загледа в наполовина осветеното ѝ лице, докато тя съзерцаваше пламъка на свещите. Отпи от бирата си и се запита за какво ли си мисли тя.
— Знаеш ли от колко отдавна не съм била насаме с мъж в осветена от свещи стая? — извърна се към него Елизабет.
— Не.
— Това е подвеждащ въпрос. Отговорът е: никога. — Явно самата тя беше смаяна от този факт. — Не е ли странно? Бях омъжена, имам дете, излизала съм с мъже, но това не ми се е случвало нито веднъж досега. — Поколеба се и продължи: — А и честно казано, след развода сега за пръв път съм насаме с мъж в дома му — призна смутено. — Кажи ми, щеше ли да ме поканиш, ако не се бях самопоканила? — попита тя, а лицето ѝ беше на сантиметри от неговото.
— Не съм сигурен.
— Защо не? — притисна го тя. — Какво ми има…
— Не е свързано с теб — прекъсна я той, — а с баба ти и с това какво ще си помисли тя.
— Понеже ти е шефка ли?
— Понеже ти е баба. Понеже я уважавам. Но най-вече понеже уважавам теб. Тази вечер прекарах чудесно. Не мога да си спомня кога друг път през последните пет години съм прекарвал толкова приятно с друг човек.
— Обаче въпреки това надали щеше да ме поканиш? — попита озадачено Елизабет.
— Не казах това, а че не съм сигурен.
— Което значи «не».
— Което значи, че се мъчех да измисля как да те поканя, без да те обидя, но ти ме изпревари. А ако всъщност ме питаш дали исках да те поканя, отговорът е, че исках. — Коляното му докосна нейното. — Какви са тези въпроси?
— Да кажем, че не съм имала голям късмет със срещите.
Той знаеше кога да замълчи, но когато вдигна ръка, усети как тя се накланя и се притиска към него.
— Отначало това не ме притесняваше — каза Елизабет. — Бях толкова заета с Бен и с училището, че не обръщах достатъчно внимание. Но по-късно, когато продължи да ми се случва, взех да се чудя какво ми има. Задавах си всякакви откачени въпроси. Къде греша? Къде не внимавам достатъчно? Странно ли мириша? — Тя се помъчи да се усмихне, но не можа да прикрие напълно тъгата и съмнението, които я измъчваха. — Нали ти казах, шантави работи. От време на време се запознавах мъж, с когото смятах, че се разбираме добре, а той изведнъж преставаше да ми се обажда. И не само това, а ако случайно го срещнех някъде после, се държеше, все едно съм чумава. Не го проумявах. Това ме тревожеше и ме нараняваше. С течение на времето вече не можех да обвинявам само мъжете и накрая стигнах до извода, че нещо не е наред със самата мен. Че може би просто ми е отредено да живея сама.
— Всичко ти е наред — увери я Логан и стисна окуражително ръката ѝ.
— Дай ми шанс, сигурна съм, че ще откриеш нещо.
Тиболт усети болката ѝ, прикрита с шегата.
— Не, съмнявам се.
— Много си мил.
— Откровен съм.
Тя се усмихна и отпи от бирата си.
— В повечето случаи.
— Не смяташ, че съм откровен, така ли?
— В повечето случаи, нали ти казах?
— Какво означава това?
Тя остави бутилката си на масата и опита да събере мислите си:
— Според мен си страхотен. Умен, трудолюбив, мил и се държиш невероятно с Бен. Знам го или поне така ми се струва, защото това виждам. Обаче съмнението ми пораждат нещата, които премълчаваш. Уверявам сама себе си, че те познавам, а като се замисля, се оказва, че не е така. Какъв си бил в колежа? Не знам. Какво се е случило след това? Не знам. Знам, че си бил в Ирак и че идваш пеша от Колорадо, но не знам причината. Когато те попитам, отговаряш, че в Хамптън ти допада. Ти си интелигентен и имаш колежанска диплома, а се задоволяваш да работиш в кучкарник на минимална заплата. Попитам ли те за причината, отговаряш, че обичаш кучета. — Тя прокара ръка през косата си. — Работата е там, че според мен ми казваш истината, но не цялата. А онова, което пропускаш, всъщност ще ми помогне да разбера кой си.
Докато я слушаше, Тиболт се помъчи да не мисли за всичко друго, което не ѝ беше казал. Знаеше, че не може да сподели всичко, никога не би могъл да ѝ го каже. Не би могла да го разбере, но все пак… му се искаше тя да узнае що за човек е всъщност. Най-голямото му желание беше Елизабет да го приеме.
— Не говоря за Ирак, понеже не искам да си спомням какво беше там — каза Тиболт.
Тя поклати глава:
— Не е нужно да ми казваш, ако не искаш…
— Но аз искам — тихо я увери той. — Знам, че четеш вестници, затова сигурно имаш представа какво е там. Обаче не е, каквото си представяш, а и няма как да ти създам реална представа, ако не си го преживяла лично. През повечето време не е толкова опасно, колкото си мислиш. Всъщност е почти нормално. За мен беше по-лесно, отколкото за други войници, понеже нямах съпруга и деца. Имах приятели, имах всекидневие, изпълнявах си задълженията. Понякога обаче беше много тежко. Наистина много. Дотолкова, че ми се искаше да забравя, че изобщо съм бил там.