Тя помълча, после си пое дълбоко дъх:
— И дойде в Хамптън заради онова, което ти се е случило в Ирак, така ли?
Той зачопли етикета на бирената си бутилка, бавно отлепи ъгълчето с нокът и задраска по стъклото.
— В известен смисъл — отговори.
Тя усети колебанието му и положи длан върху ръката му. Топлината ѝ сякаш отприщи нещо в него.
— Виктор беше най-добрият ми приятел в Ирак — поде Тиболт. — Бяхме заедно и на трите мисии. Частта ни претърпя тежки загуби и накрая единственото ми желание беше да обърна гръб на всичко това. И в повечето случаи успявах, обаче на Виктор не му се удаваше толкова лесно. Той непрекъснато мислеше за преживяното. Като се прибрахме, всеки от нас пое по свой път, върна се към своя живот. Той се прибра в Калифорния, аз — в Колорадо, но въпреки това се нуждаехме един от друг. Разговаряхме по телефона, пишехме си по имейла, преструвахме се колко спокойно приемаме факта, че докато през последните четири години всеки ден сме се опитвали да останем живи, хората у дома са смятали, че идва краят на света, ако паркират на неудобно място или в «Старбъкс» им дадат друго кафе, не това, което са си поръчали. Както и да е, решихме да отидем на риба в Минесота…
Той замълча, понеже не му се искаше да си спомня, но щеше да се наложи. Отпи от бирата си и остави бутилката на масата.
— Случи се миналата есен… Толкова се радвах да го видя. Не разговаряхме за мисиите в Ирак, но и не се налагаше. И на двамата ни беше достатъчно да прекараме известно време с човек, преживял всичко това. Виктор вече се оправяше. Не беше в страхотна форма, но се бе съвзел. Беше женен, чакаше дете и аз си казах, че въпреки кошмарите, които сънуваше от време на време, в крайна сметка ще се оправи. — Тиболт не можеше да прикрие чувствата си. — Последния ден излязохме за риба рано сутринта. Бяхме само двамата в малката гребна лодка и когато потеглихме, езерото беше гладко като огледало, сякаш бяхме първите хора, които влизат във водата. Помня, че наблюдавах как един ястреб се носи в небето, а огледалният му образ се плъзга по водата точно под него, и си помислих, че не съм виждал нищо по-красиво — поклати глава той, унесен в спомена. — Смятахме да похвърляме малко въдиците, преди да се напълни с хора, а после щяхме да отидем в градчето и да хапнем пържоли с бира. Малко празненство по случай края на пътуването ни. Обаче се увлякохме и останахме в езерото прекалено дълго.
Тиболт разтри челото си, опитвайки се да запази самообладание.
— Бях забелязвал лодката и преди, не знам защо привлече вниманието ми сред всички останали. Може би донякъде се дължи на Ирак, но си напомних да държа лодката под око. Все пак беше странно. Не правеха нищо по-различно от хората по другите лодки. Просто тийнейджъри, които се забавляват: караха водни ски, возеха се на банан. Бяха шестима — три момчета и три момичета — и си личеше, че са решили да се забавляват добре, докато водата е още топла.
Той продължи с дрезгав глас:
— Чух я да се приближава и знаех, че сме в беда, още преди да я видя. Моторът издава специфичен звук, когато лодката лети към теб с пълна скорост. Сякаш боботенето се провлачва след мотора за час от секундата и мозъкът ти подсъзнателно го долавя. Разбрахме, че сме в опасност. Обърнах се и видях как лодката лети към нас с петдесет километра в час. — Тиболт притисна върховете на пръстите си. — Виктор вече беше видял какво става. Още помня изражението му — смесица от страх и смайване, — същото изражение като това на приятелите ми в Ирак точно преди да умрат. — Тиболт бавно въздъхна. — Лодката преряза нашата през средата. Блъсна се право във Виктор и той умря на място. Както си говорехме колко е щастлив, че се е оженил за съпругата си, в следващия миг най-добрият ми приятел беше мъртъв.
Елизабет сложи длан на коляното му и го стисна. Лицето ѝ беше пребледняло.
— Ужасно съжалявам…
Той сякаш не я чуваше.
— Знаеш ли, просто не е честно? Да преживее три мисии в Ирак, да оцелееш след онова, което ни се случи… и да загинеш по време на излет за риба! Не го проумявах. След това ми се случи нещо. Не физически, психически. Сякаш много дълго пропадах в някаква бездна. Предадох се. Не можех да се храня, спях по няколко часа на нощ, а понякога не спирах да плача. Виктор сподели с мен, че го преследват видения със загинали войници, а след неговата смърт същото се случи и с мен. Изведнъж войната отново излезе на преден план и зае централно място. Всеки път, когато се опитвах да заспя, виждах Виктор или сцени от боевете, които бяхме преживели, и се разтрепервах. Единственото нещо, което ме спаси да не полудея напълно, беше Зевс.