Осемнайсета глава
Бет
— Явно сте прекарали добре — отбеляза баба ѝ.
Беше неделя сутрин и внучката ѝ тъкмо беше седнала на масата в кухнята. Бен още спеше горе.
— Да, така е — прозя се тя.
— И?
— Ами… нищо.
— Доста закъсня да не си правила нищо.
— Не беше чак толкова късно. Виж колко рано ставам. — Тя отвори хладилника, после затвори, без да си вземе нещо. — Което нямаше да бъде възможно, ако се бях прибрала много късно. Пък и защо си толкова любопитна?
— Просто искам да знам дали в понеделник все още ще си имам служител. — Баба ѝ си наля чаша кафе и се отпусна тежко на един стол до масата.
— Не виждам защо да нямаш.
— Значи мина добре?
Този път Бет не отговори веднага, а се замисли, припомняйки си предишната вечер. Докато разбъркваше кафето си, установи, че отдавна не се е чувствала толкова щастлива.
— Да, мина добре.
* * *
През следващите няколко дни Бет прекарваше с Логан възможно най-много време, без това да става твърде очевидно за Бен. Не беше сигурна поради каква причина смяташе за важно да бъде така. Струваше ѝ се в духа на съветите, които биха дали психолозите на родители, които излизат на срещи. Само че дълбоко в себе си знаеше, че причината не е точно тази. Имаше нещо вълнуващо в това да се преструват, че нищо не се е променило между нея и Логан — така връзката им ставаше някак непозволена и тайна.
Естествено, не можеха да заблудят баба ѝ. От време на време, докато двамата се стараеха да поддържат престорената си фасада, тя промърморваше някоя безсмислица от сорта на «камили в Сахара» или «като коса и пантофки». По-късно Бет и Логан се мъчеха да проумеят какво означават тези думи. Явно първата намекваше, че на двамата им е отредено да са заедно; разгадаването на втората им отне повечко време и Бет просто не проумяваше, докато Логан не сви рамене и не изтърси: «Може би е свързано с Рапунцел и Пепеляшка!»
Приказки. Само че приказки с щастлив край. Бабчето беше мила, ама не искаше да изглежда твърде добра.
Откраднатите мигове, когато оставаха сами, бяха наситени като насън. Бет беше свръхотзивчива към всяко негово движение, към всеки жест, беше като омагьосана от кротостта, с която я хващаше за ръка, докато следваха Бен по време на вечерните си разходки, а после я пускаше, щом той дойдеше при тях. Логан сякаш имаше шесто чувство относно това колко далеч е Бен — вероятно беше развил умението в армията — и Бет му беше признателна, че желанието ѝ засега да не разгласяват връзката си не го притеснява.
За нейно облекчение Логан продължи да се държи с Бен точно както преди. В понеделник се появи с малък лък и стрели, които беше купил от спортния магазин. Двамата с Бен цял час стреляха по мишени, макар че почти през цялото време търсеха прелетелите покрай мишената и озовалите се в бодливите храсти или по клоните на дърветата стрели, поради което и двамата се изподраха до лактите.
След вечеря играеха шах в дневната, докато двете с баба ѝ почистваха кухнята. Докато бършеше съдовете Бет си каза, че ако не по друга причина, би могла да обича Логан вечно заради начина, по който се държи със сина ѝ.
Макар да се прикриваха, все си намираха извинение да остават насаме. Във вторник, когато Бет се прибра от училище, забеляза, че с разрешение на баба ѝ Логан е поставил люлка на верандата, за да «не се налага да седим на стълбите». Докато Бен беше на урока си по музика, Бет се наслаждаваше на бавното и ритмично поклащане на люлката, седнала до Тиболт. В сряда го откара до града, за да купят още храна за кучетата. Всекидневни неща, но на нея ѝ стигаше само да е с него. Понякога, когато оставаха сами в пикапа, той я прегръщаше, а тя се притискаше до него и се наслаждаваше на приятното усещане.
Мислеше за него, докато беше на работа, представяше си какво прави той или за какво си говорят двамата с баба ѝ. Представяше си как ризата залепва за гърба му и как се движат мускулите на ръцете му, докато обучава кучетата. В четвъртък сутринта, когато Логан и Зевс се зададоха по алеята, Бет се извърна, застанала на прозореца в кухнята. Баба ѝ седеше на масата и бавно обуваше гумените си ботуши — предизвикателство, задълбочило се поради увредената ѝ ръка. Бет се прокашля.
— Имаш ли нещо против да дадеш на Логан почивен ден? — попита тя.
Баба ѝ дори не си направи труда да скрие самодоволната си усмивка.
— Защо?
— Искам да се махнем малко. Само двамата.
— Ами училището?
Бет беше почти готова и обядът ѝ беше прибран в кутията.
— Мисля да се обадя и да кажа, че съм болна.
— Аха! — възкликна баба ѝ.
— Обичам го, бабо.