Бет не виждаше през предното стъкло, въпреки че чистачките работеха на най-високата степен. Канавките започваха да се пълнят с вода и докато шофираше към града, видя къдрави браздулици да се стичат към реката. Засега нивото ѝ още не се беше покачило, но щеше — почти всички притоци в обсег от осемдесет километра се вливаха в нея, затова подозираше, че реката не след дълго ще придойде критично. Градът умееше да се справя с наводненията, подобни бедствия бяха част от живота в този край на страната, затова повечето делови предприятия се намираха далеч от реката — в опит да избегнат последиците от всякакви бури, освен от най-страховитите. Пътят, който водеше до кучкарника, минаваше успоредно на реката, но това беше друга история. По време на тежките бури, особено при урагани, реката понякога го заливаше и пътуването по него ставаше опасно. Днес нямаше да е проблем, но по-късно през седмицата положението вероятно щеше да се влоши.
В колата Бет продължи да размишлява над разговора си с баба си. Вчера сутринта всичко ѝ се струвате много по-простичко, а сега не можеше да се отърси от въпросите, които се нижеха през главата ѝ. Не само за Кийт, но и за Логан. Ако двамата се бяха срещали преди, защо Логан не беше споменал нищо? И какво беше търсил Кийт в къщата на Логан? Като шериф той имаше достъп до всякаква лична информация, така че едва ли е нещо такова. Тогава какво? Бет не можеше да се досети за нищо на света.
А Кийт…
Ако баба ѝ и Логан имаха основание? Ако допуснеше, че са прави — понеже след като се позамисли, усети инстинктивно, че всичко това е вярно, — как бе и възможно тя да не е забелязала?
Трудно ѝ беше да признае, че не е преценила правилно Кийт. Имаше си вземане-даване с него вече десет години и макар никога да не го беше смятала за ангел, изобщо не ѝ бе хрумвала вероятността той да пречи на личния ѝ живот.
Кой би постъпил така? И защо? Обаче разсъжденията на баба ѝ — че Кийт възприема Бет като играчка, която не иска да дели с никого, — звучаха толкова достоверно, че главата я заболя, докато шофираше.
Изненада я най-вече фактът, че в такова малко градче, където беше почти невъзможно да пазиш тайна, тя дори не бе заподозряла. Зачуди се що за хора са приятелите и съседите ѝ, но най-вече що за хора са мъжете, с които беше излизала. Защо просто не са казали на Кийт да не си вре носа в чуждите работи?
Понеже той е Клейтън, напомни си тя. Тези мъж не му се бяха противопоставили по същата причина, поради която тя не го притискаше във връзка с Бен. Понякога е по-лесно да се оставиш на течението.
Бет ненавиждаше това семейство.
Разбира се, тук малко прекаляваше. Само защото баба ѝ подозираше, че Кийт е намислил нещо, това не означаваше, че наистина е така, напомни си Бет. И точно затова беше предприела сегашното пътуване.
Зави наляво на кръстовището в центъра и се запъти към по-стария квартал, където имаше предимно къщи с големи просторни веранди. По двата тротоара на улиците растяха високи дървета, най-малко на сто години. Бет си спомняше, че като малка това беше любимият ѝ квартал. Тук семействата имаха традиция да украсяват пищно къщите си за празниците, което придаваше на квартала живописен и весел вид.
Неговата къща се намираше по средата на улицата, видя и колата му, паркирана под навеса. Зад нея беше паркирана още една кола и макар това да означаваше, че той най-вероятно не е сам, Бет не искаше да идва отново по-късно. Спря пред къщата, вдигна качулката на дъждобрана си и излезе навън в бурята.
Прецапа през плитките локви, образували се на тротоара, и се качи по стълбите до верандата. През прозорците видя, че в ъгъла на дневната свети лампа, а телевизор наблизо предава последната надпревара в НАСКАР. Явно посетителят беше настоял, понеже надали беше избор на собственика на къщата. Бет знаеше, че той мрази автомобилни ралита.
Позвъни на вратата и отстъпи малко назад. Лицето му се появи на прага и той я разпозна мигновено. Бет прочете по изражението му смесица от изненада и любопитство, както и следа от нещо друго, което не беше очаквала: страх.
Погледът му бързо обходи улицата и в двете посоки и се спря върху нея.
— Бет, какво търсиш тук? — попита той.
— Здравей, Адам — усмихна се тя. — Можеш ли да ми отделиш няколко минути? Наистина искам да поговоря с теб.
— Не съм сам — тихо каза той. — Моментът не е подходящ.
Сякаш по даден знак женски глас се обади някъде зад него:
— Кой е?
— Моля те!
Той явно премисляше дали да не затвори вратата под носа ѝ, но после въздъхна:
— Една приятелка — провикна се той и каза на Бет: — Дай ми минутка.
Зад него се появи жена с бира в ръка, облечена с прекалено тесни джинси и фланелка. Бет я позна — секретарка в службата на Адам. Ноел или нещо подобно.
— Какво иска? — попита Ноел. От тона ѝ стана ясно, че и тя е познала Бет.
— Не знам. Току-що се отби — отговори Адам.
— Но аз искам да гледам ралито — нацупи се Ноел и собственически обгърна кръста му с ръка.
— Знам, няма да се бавя — увери я той, но се поколеба, като видя изражението ѝ. — Обещавам.
Бет се запита дали умолителният хленч, който беше доловила в тона му, си е там открай време и ако е така, защо не беше обърнала внимание по-рано. Или той се беше опитвал да го скрие, или тя е била склонна да го пренебрегва. Подозираше, че е второто, и малко се потисна от тази мисъл.
Адам излезе навън и затвори вратата зад себе си. Когато застана срещу Бет, тя не можеше да определи дали е изплашен или ядосан. Или и двете.
— Какво е толкова важно? — попита той. Звучеше като юноша.
— Не е чак толкова важно. Дойдох само да те попитам нещо.
— Относно?
Бет го принуди да я погледне.
— Искам да знам защо не ми се обади, след като излязохме на вечеря.
— Моля? — Запристъпва той от крак на крак като плашлив кон. — Сигурно се шегуваш.
— Не.
— Просто не се обадих, ясно? Не се получи. Съжалявам. Затова ли си тук? За да ти се извиня?
Въпросът му прозвуча като хленч и тя се зачуди защо изобщо е излизала с него.
— Не, не съм тук за извинение.
— Тогава за какво? Не съм сам — махна той. Трябва да вървя.
Въпросът ѝ остана без отговор, а когато Адам отново огледа улицата в двете посоки, Бет разбра какво всъщност прави той.
— Страхуваш се от него, нали? — попита.
Адам се помъчи да го скрие, но тя разбра, че е улучила право в целта.
— От кого? Какви ги говориш?
— От Кийт Клейтън, бившия ми съпруг.
Той понечи да каже нещо, но не успя. Преглътна отново в опит да отрече:
— Не знам за какво говориш.
Тя направи крачка към него.
— Какво направи той? Заплаши ли те?
— Не! Не искам да говоря за това — отговори Адам, обърна се към вратата и посегна към бравата. Тя стисна ръката му, за да го спре, и приближи лицето си до неговото. Мускулите му се стегнаха, после пак се отпуснаха.
— Направил го е, нали? — притисна го Бет.
— Не мога да говоря за това. — Адам се поколеба. — Той…
Бет подозираше, че баба ѝ и Логан са прави и макар че интуицията ѝ също я беше подтикнала да дойде тук, стомахът ѝ се сви, когато Адам потвърди подозренията им.
— Какво направи той?
— Не мога да ти кажа. Ти повече от всеки друг разбираш защо. Познаваш го. Той ще… — Адам замълча, осъзнал, че е казал твърде много.
— Той ще… какво?
Адам поклати глава.
— Нищо. Нищо няма да направи. — Поизправи се: — Между нас просто не се получи. Нека да оставим нещата така. — Отвори вратата, спря, пое си дълбоко дъх и Бет се зачуди дали той няма да промени решението си.
— Моля те, не идвай повече — каза накрая Адам.