Повечето войници бяха още деца — понякога хората забравят този факт. Осемнайсет, деветнайсет, двайсетгодишни — половината не бяха достатъчно големи дори да си поръчат бира. Бяха уверени, добре обучени и готови за действие, но нямаше как човек да избегне реалността на онова, което предстоеше. Някои от войниците в лагера щяха да загинат. Някои разговаряха за това открито, други пишеха писма на семействата си и ги даваха на свещеника. Хората ставаха избухливи. Някои не можеха да спят, други спяха постоянно. Тиболт наблюдаваше всичко това някак странно дистанциран. Сякаш чуваше баща си да казва: добре дошъл на война. Винаги е ПНВЕП — положението е нормално, всичко е прецакано.
Тиболт не беше напълно неподвластен на засилващото се напрежение и като всеки друг се нуждаеше от отдушник. Няма как да не си намериш такъв. Започна да играе покер. Баща му го беше научил и той играеше добре… или поне така си въобразяваше. Бързо установи, че останалите играят по-добре. През първите три седмици изгуби почти всички пари, които си беше спестил от постъпването си в армията, блъфираше, когато трябваше да излезе от играта, излизаше от играта, когато трябваше да остане. Парите не бяха кой знае колко и не че имаше къде да ги харчи, но заради загубата седмици наред беше в лошо настроение. Мразеше да губи.
Единственото противодействие бяха дългите кросове рано сутрин, преди изгрев. Обикновено беше мразовито. Вече цял месец беше в Близкия изток, но не спираше да се изумява колко студено става в пустинята. Тичаше бързо под осеяното с огромен брой звезди небе и дъхът му излизаше на малки бели облачета.
Към края на маршрута си, когато в далечината вече се показваха палатките на лагера, забавяше темпото. Слънцето вече се издигаше над хоризонта и обливаше пустинния пейзаж в злато. Една сутрин се опитваше да успокои дишането си, когато забеляза проблясването на снимка, наполовина заровена в пръстта. Спря да я вдигне и установи, че е ламинирана евтино, но здраво, вероятно за да бъде предпазена от атмосферните условия. Изтупа я от праха и тогава я видя за пръв път.
Блондинката с онази усмивка и с нефритените палави очи, облечена с джинси и с фланелка с надпис «Щастливка» на гърдите. Зад нея се виждаше транспарант с думите «Хамптънски панаир». До момичето стоеше немска овчарка със сивкава муцуна. В тълпата зад гърба ѝ се виждаха двама младежи, застанали до гишето за билети и излезли малко размазано, също облечени с фланелки с надписи. В далечината растяха три вечнозелени дървета, изострени, каквито имаше къде ли не. На гърба на снимката беше написано: «Пази се! Е.»
Тиболт не забеляза всички тези неща веднага. Всъщност първата му мисъл беше да захвърли снимката. И почти го направи, но точно в този момент му хрумна, че който я е изгубил, най-вероятно ще си я иска. Тя очевидно означаваше много за някого.
Когато се върна в лагера, Тиболт забоде снимката на информационното табло до входа на компютърната зала, понеже всеки в лагера минаваше оттук. Някой със сигурност щеше да си познае снимката и да си я вземе.
Мина седмица, после десет дни. Снимката си стоеше. Взводът му тренираше вече по няколко часа дневно, а игрите на покер бяха станали сериозни. Някои момчета бяха изгубили хиляди долари — говореше се, че един ефрейтор се е разделил с близо десет хиляди долара. Тиболт, който не беше играл след първия си унизителен опит, предпочиташе през свободното си време да разсъждава над предстоящото нахлуване и да се пита как ли ще реагира, когато стрелят срещу него. Когато три дни преди нахлуването отиде в компютърната зала и видя, че снимката още си стои забодена на информационното табло, по някаква непонятна и за самия него причина я свали и я прибра в джоба си.