Погледът му бързо обходи улицата и в двете посоки и се спря върху нея.
— Бет, какво търсиш тук? — попита той.
— Здравей, Адам — усмихна се тя. — Можеш ли да ми отделиш няколко минути? Наистина искам да поговоря с теб.
— Не съм сам — тихо каза той. — Моментът не е подходящ.
Сякаш по даден знак женски глас се обади някъде зад него:
— Кой е?
— Моля те!
Той явно премисляше дали да не затвори вратата под носа ѝ, но после въздъхна:
— Една приятелка — провикна се той и каза на Бет: — Дай ми минутка.
Зад него се появи жена с бира в ръка, облечена с прекалено тесни джинси и фланелка. Бет я позна — секретарка в службата на Адам. Ноел или нещо подобно.
— Какво иска? — попита Ноел. От тона ѝ стана ясно, че и тя е познала Бет.
— Не знам. Току-що се отби — отговори Адам.
— Но аз искам да гледам ралито — нацупи се Ноел и собственически обгърна кръста му с ръка.
— Знам, няма да се бавя — увери я той, но се поколеба, като видя изражението ѝ. — Обещавам.
Бет се запита дали умолителният хленч, който беше доловила в тона му, си е там открай време и ако е така, защо не беше обърнала внимание по-рано. Или той се беше опитвал да го скрие, или тя е била склонна да го пренебрегва. Подозираше, че е второто, и малко се потисна от тази мисъл.
Адам излезе навън и затвори вратата зад себе си. Когато застана срещу Бет, тя не можеше да определи дали е изплашен или ядосан. Или и двете.
— Какво е толкова важно? — попита той. Звучеше като юноша.
— Не е чак толкова важно. Дойдох само да те попитам нещо.
— Относно?
Бет го принуди да я погледне.
— Искам да знам защо не ми се обади, след като излязохме на вечеря.
— Моля? — Запристъпва той от крак на крак като плашлив кон. — Сигурно се шегуваш.
— Не.
— Просто не се обадих, ясно? Не се получи. Съжалявам. Затова ли си тук? За да ти се извиня?
Въпросът му прозвуча като хленч и тя се зачуди защо изобщо е излизала с него.
— Не, не съм тук за извинение.
— Тогава за какво? Не съм сам — махна той. Трябва да вървя.
Въпросът ѝ остана без отговор, а когато Адам отново огледа улицата в двете посоки, Бет разбра какво всъщност прави той.
— Страхуваш се от него, нали? — попита.
Адам се помъчи да го скрие, но тя разбра, че е улучила право в целта.
— От кого? Какви ги говориш?
— От Кийт Клейтън, бившия ми съпруг.
Той понечи да каже нещо, но не успя. Преглътна отново в опит да отрече:
— Не знам за какво говориш.
Тя направи крачка към него.
— Какво направи той? Заплаши ли те?
— Не! Не искам да говоря за това — отговори Адам, обърна се към вратата и посегна към бравата. Тя стисна ръката му, за да го спре, и приближи лицето си до неговото. Мускулите му се стегнаха, после пак се отпуснаха.
— Направил го е, нали? — притисна го Бет.
— Не мога да говоря за това. — Адам се поколеба. — Той…
Бет подозираше, че баба ѝ и Логан са прави и макар че интуицията ѝ също я беше подтикнала да дойде тук, стомахът ѝ се сви, когато Адам потвърди подозренията им.
— Какво направи той?
— Не мога да ти кажа. Ти повече от всеки друг разбираш защо. Познаваш го. Той ще… — Адам замълча, осъзнал, че е казал твърде много.
— Той ще… какво?
Адам поклати глава.
— Нищо. Нищо няма да направи. — Поизправи се: — Между нас просто не се получи. Нека да оставим нещата така. — Отвори вратата, спря, пое си дълбоко дъх и Бет се зачуди дали той няма да промени решението си.
— Моля те, не идвай повече — каза накрая Адам.
Бет седеше на люлката си на верандата и гледаше пороя. Все още беше с мокрите си дрехи. Баба ѝ я остави насаме с мислите ѝ, само ѝ подаде чаша горещ чай и домашни сладки с фъстъчено масло, но го направи мълчаливо, което беше крайно нетипично за нея.
Бет отпи от чая, преди да си даде сметка, че всъщност не го иска. Не ѝ беше студено, въпреки пороя въздухът беше топъл и по двора им се плъзгаха тънки ленти мъгла. В дъното алеята се губеше в сивкавата неясна далечина.
Бившият ѝ съпруг щеше да дойде скоро. Кийт Клейтън. От време на време Бет прошепваше името и то прозвучаваше като ругатня.
Не можеше да повярва. Нито думичка. Всъщност вярваше. Макар да ѝ идеше да шамароса Адам, задето е такъв безхарактерен женчо, съзнаваше, че всъщност не може да го вини. Беше свестен човек, но не беше и никога не е бил онзи, когото ще изберат първи за баскетболен или за бейзболен мач. Нямаше никакъв шанс да се опълчи на бившия ѝ съпруг.
Искаше ѝ се само да ѝ беше казал какво е направил Кийт. Не ѝ беше трудно да си представи и не се съмняваше, че Адам е наел офиса си от семейство Клейтън. Това важеше за почти всяко предприятие в града.