— Лъжеш.
— Тогава се прибирай. С радост ще занеса записа във вестника и в шерифството още сега.
— Какво искаш?
— Казах ти, мисля, че е време двамата с теб да си поговорим.
— За какво?
— За това какъв негодник си — провлече думите Логан. — Да правиш неприлични снимки на колежанки? Какво ли ще си помисли дядо ти за това? Какво ще стане, ако той някак научи или пък ако пишат във вестниците? Какво ли ще реши баща ти — областния шериф, ако не греша, — щом узнае, че синът му е проникнал с взлом в дома ми?
Клейтън усети, че стомахът отново го присвива болезнено. Този тип нямаше откъде да знае това… но го знаеше.
— Какво искаш?
Колкото и да се стараеше да се контролира, съзнаваше, че леко повишава тон.
— Искам да бъдеш по-добър човек.
— Не разбирам какви ги дрънкаш.
— Три неща. Първо: не се бъркай в живота на Елизабет.
— Коя Елизабет? — примигна Клейтън.
— Бившата ти съпруга.
— Имаш предвид Бет?
— Заплашваш мъжете, с които тя излиза след развода ви. Ти го знаеш и аз го знам. А сега, понеже и тя го знае, повече няма да се повтаря. Ясно? Разбрахме ли се?
Клейтън не отговори.
— Второ, не се бъркай в моите работи. Това включва къщата ми, работата ми, живота ми. Схвана ли?
Другият продължаваше да мълчи.
— И трето — това е много важно. — Логан вдигна длан, все едно полагаше въображаема клетва, — ако и излееш яда си върху Бен, ще отговаряш лично пред мен.
Клейтън усети как косъмчетата на тила му настръхват.
— Това заплаха ли е?
— Не, такава е реалността — увери го Тиболт. — Изпълниш ли тези три неща, няма да си имаш никакви неприятности с мен. Никой няма да разбере какво си направил.
Клейтън стисна зъби.
Тиболт пристъпи към него във възцарилото се мълчание. Зевс остана на място, видимо неспокоен, че не му позволяват да се намеси. Тиболт застана на сантиметри от лицето на Клейтън. Гласът му остана спокоен, какъвто беше още от самото начало.
— Едно ще ти кажа: не си срещал човек като мен досега. Не искаш да съм твой враг.
С тези думи се обърна и пое по тротоара. Зевс продължи да фиксира с поглед Клейтън, докато не чу командата да тръгва. Тогава заприпка след Тиболт и остави Клейтън под дъжда да се чуди как в един момент всичко е било толкова прекрасно, а в следващия най-неочаквано се е обърнало с главата надолу.
Двайсет и втора глава
Тиболт
— Мисля, че искам да стана астронавт — заяви Бен.
Тиболт играеше шах с него на задната веранда и се мъчеше да прецени какъв да бъде следващият му ход. Трябваше да спечели партията и макар да не беше напълно сигурен, фактът, че Бен се разбъбри, му се стори лош признак. Напоследък двамата често играеха шах, понеже от началото на октомври преди девет дни ежедневно валеше силно.
— Звучи добре.
— Или пък ще стана пожарникар.
Тиболт кимна.
— Познавам един-двама пожарникари.
— Или лекар.
— Хмм — промърмори само Тиболт и посегна към офицера си.
— На твое място не бих — обади се Бен и той вдигна поглед. — Знам какво се каниш да направиш — добави момчето, — но няма да се получи.
— Какво трябва да направя?
— Не това.
Тиболт дръпна ръката си. Едно е да губиш, друго е да губиш постоянно. А най-лошото бе, че положението изобщо не се променяше. Ако не друго, Бен ставаше все по-добър. Предишната партия продължи само двайсет и един хода.
— Искаш ли да ти покажа къщичката си на дървото — попита момчето. — Много е готина. Има голяма платформа над потока и висящ мост.
— Много ми се иска да я видя.
— Не сега. Имам предвид някой друг път.
— Чудесно — отговори Тиболт и посегна към топа си.
— И това не бих направил.
Тиболт изви вежди, докато Бен се облягаше назад.
— Просто ти казвам — довърши хлапето.
— Какво да направя?
Бен сви рамене — говореше и се държеше като десетгодишно момче, каквото си беше.
— Ами каквото искаш.
— С изключение на офицера и топа?
Бен посочи към още една фигура:
— И другия офицер. Като те познавам, това ще е следващият ти опит, понеже се мъчиш да си освободиш поле за коня. Обаче няма да успееш, защото аз ще си пожертвам офицера и ще преместя царицата, за да взема онази пешка. Така блокирам царицата ти и след като направя рокада, ще преместя коня си ето там. След още два хода ти давам шах и мат.
— Имам ли някакъв шанс в тази партия?
— Не.
— Колко хода ми останаха?
— Някъде между три и седем.
— Ами тогава да започнем нова партия?
— Ами добре — побутна Бен очилата си.