— Трябваше да ми кажеш по-рано.
— Ти се отнесе толкова сериозно към партията, че не исках да те притеснявам.
Следващата партия не се разви по-добре. Дори стана по-зле, понеже Елизабет реши да се присъедини към тях, а разговорът между играчите протече почти по същия начин. Тя едва се сдържаше да не се разсмее.
През изминалата седмица и половина си бяха създали режим. Тъй като валеше неспирно, след работа Тиболт отиваше в къщата да изиграе няколко партии шах с Бен, а после оставаше за вечеря — четиримата седяха край масата и си бъбреха весело. След това Бен се качваше горе да се изкъпе, а възрастната жена изпращаше Логан и Бет да седнат навън на верандата, докато тя почисти кухнята, с думите: «За мен чистенето е толкова естествено като за маймуната да бъде гола.»
Тиболт съзнаваше, че тя просто им дава възможност да останат малко сами, преди той да си тръгне. Той все още не можеше да се начуди на способността ѝ да престава да бъде негов началник в края на работния ден и веднага да влиза в ролята на баба на жената, с която той излизаше. Надали мнозина бяха способни на това превъплъщение.
Вече ставаше късно и Тиболт знаеше, че е време да си тръгва. Бабчето говореше по телефона, Елизабет влезе в къщата, за да сложи Бен да спи, а той усети умората в раменете си, докато седеше на верандата. Не спеше добре след сблъсъка си с Клейтън. Тъй като не знаеше как ще реагира, се прибра и се престори, че ще прекара най-обикновена вечер. Обаче, след като изгаси лампите, излезе през прозореца на спалнята си в задната част на къщата и притича до гората заедно със Зевс. Валеше, но остана навън през по-голямата част от нощта, озъртайки се за Клейтън. На следващата вечер стоя на пост пред къщата на Елизабет, а на третата вечер бдеше ту край нейната, ту край своята къща. Неспирният дъжд ни най-малко не притесняваше него или Зевс — направи два импровизирани навеса, за да са на сухо. Трудното беше да работи, след като е спал само няколко часа на зазоряване. После една нощ спеше, на следващата стоеше на пост, но въпреки това не успяваше да се наспи.
Не възнамеряваше да спира. Този мъж беше непредсказуем, затова Логан търсеше признаци за присъствието на Клейтън и докато беше на работа, и когато изпълняваше поръчки в града. Вечер се прибираше у дома по различни маршрути, минаваше през гората тичешком и после оглеждаше пътя, за да се увери, че другият не го следи. Не се страхуваше от него, но и не беше глупав. Клейтън не само произхождаше от най-влиятелното семейство в окръг Хамптън, но и работеше в полицията. Всъщност второто го притесняваше повече. Какво му пречеше да подхвърли, нещо в къщата на Тиболт — наркотици, откраднати вещи и дори пистолет, с който е било извършено престъпление? Или просто да намекне, че Тиболт има подобни неща, и да уреди уликите да бъдат намерени? Изобщо нямаше да се затрудни. Тиболт беше сигурен, че всяко съдебно жури в окръга ще пренебрегне думите на един непознат и ще приеме доказателствата на полицията, колкото и да са нескопосани и колкото и стабилно да е алибито на обвиняемия. Като се прибавят дълбоките джобове и силното влияние на семейство Клейтън, надали щеше да му е трудно да подреди свидетели, които да посочат Тиболт като участник, в каквото престъпление пожелаеше Клейтън.
Тревожното беше, че според Логан Клейтън преспокойно би извършил всички тези неща. Точно затова отиде при него и му каза за снимките и за видеозаписа. Макар да нямаше нито едно от двете — беше счупил и изхвърлил картата още щом взе фотоапарата, а детекторът за движение, предизвикващ видеозапис, беше чиста измислица, — реши, че единствената възможност да си спечели още малко време, е да блъфира. Враждебността на Клейтън към него беше опасна и непредсказуема. Ако беше способен да проникне с взлом в къщата на Тиболт, ако манипулираше личния живот на Елизабет, този човек най-вероятно беше готов на всичко, за да се отърве от Тиболт.
Другите заплахи — за вестника и за шерифа, намекът, че ще съобщи на дядо му — просто подсилиха достоверността на блъфа. Знаеше, че Клейтън търси паметовата карта от фотоапарата, понеже смята, че Тиболт ще я използва срещу него. Причината беше или работата, или семейството му, а след неколкочасово проучване в библиотеката в неделя следобед се увери, че най-вероятно и двете съображения са важни.
Обаче проблемът с блъфирането беше, че ти се получава до първия фал. Колко време щеше да го търпи Клейтън? Още няколко седмици? Месец? Повече? И какво щеше да направи Клейтън? Кой знае! В момента Клейтън мислеше, че Тиболт има надмощие, а това несъмнено го вбесяваше още повече. С течение на времето гневът му щеше да си каже думата и той щеше да предприеме нещо — или срещу него, или срещу Елизабет, или срещу Бен. След като Тиболт не изпълни заканата си и не извади снимките на светло, Клейтън щеше да бъде свободен да прави каквото си иска.