Тиболт все още не беше сигурен как да постъпи. Немислимо беше да напусне Елизабет… нито пък Бен или бабчето. Колкото по-дълго се задържаше в Хамптън, толкова повече се чувстваше като у дома си, така че не само трябваше да бди за Клейтън, но и да избягва този човек възможно най-усърдно. Може би се надяваше, че когато мине достатъчно време, Клейтън просто ще приеме положението и ще се усмири. Съзнаваше, че е малко вероятно, но засега само с това разполагаше.
— Пак ми се струваш отнесен — обади се Елизабет и отвори мрежестата врата зад него.
Тиболт поклати глава.
— Просто съм изморен. Мислех, че жегата изтощава, обаче от нея поне можеш да се скриеш, а от дъжда…
Тя седна до него на люлката на верандата.
— Не обичаш ли да си мокър?
— Да кажем, че не е същото като да си на почивка.
— Съжалявам.
— Няма нищо, не се оплаквам. В повечето случаи наистина нямам нищо против и е по-добре аз да се мокря, отколкото баба ти. Утре е петък, нали?
Елизабет се усмихна:
— Днес аз ще те откарам у вас и никакви спорове.
— Добре — съгласи се той.
Тя надникна през прозореца и отново насочи цялото си внимание към Тиболт.
— Нали не ме излъга, когато каза, че умееш свириш на пиано?
— Мога.
— Кога за последен път си свирил?
Той сви рамене и се опита да си спомни:
— Преди две или три години.
— В Ирак ли?
Тиболт кимна.
— Един от командирите ми имаше рожден ден, а много обичаше Уили Смит — един от великите джазови пианисти от 40-те и 50-те години на двайсети век. Когато се разчу, че умея да свиря, ме ангажираха за празненството.
— В Ирак — повтори тя невярващо.
— Дори морските пехотинци се нуждаят от почивка.
Елизабет прибра кичур коса зад ухото си.
— Значи умееш да четеш ноти.
— Разбира се. Защо? Искаш да науча Бен ли?
Тя изглежда не го чу.
— А ходиш ли на църква?
Той те взря в нея.
— Имам чувството, че не просто си бъбрим, за да се опознаем по-добре.
— Вътре чух баба да говори по телефона. Нали я знаеш колко обича църковния хор? И че току-що започна отново да пее солови партии?
Логан се позамисли, заподозря накъде вървят нещата и дори не си направи труда да го скрие.
— Да.
— Соловото ѝ изпълнение тази неделя е още по-дълго и тя много се вълнува.
— А ти не се ли вълнуваш?
— Донякъде — въздъхна Елизабет с измъчено изражение. — Оказа се, че вчера Абигейл паднала и си и счупила китката. С нея говореше баба по телефона.
— Коя е Абигейл?
— Пианистката в църквата. Тя акомпанира на хора всяка неделя. — Елизабет люшна люлката и се загледа в дъжда. — Баба я успокои, че ще намери кой да я замества. Всъщност ѝ обеща.
— Така ли?
— Каза също, че има някого предвид.
— Разбирам.
Бет сви рамене.
— Просто исках да те предупредя. Сигурна съм, че баба ще дойде да поговори с теб след малко, но за да не те изненада… по-добре аз да те осведомя.
— Оценявам го.
Тиболт дълго мълча. Елизабет положи длан върху ръката му и попита:
— За какво се замисли?
— Струва ми се, че нямам избор.
— Разбира се, че имаш. Баба няма да те принуди насила.
— Въпреки че е обещала?
— Сигурно ще разбере. Все някога. — Тя сложи ръка на сърцето си и обясни: — Когато съкрушеното ѝ сърце се оправи, не се съмнявам, че ще ти прости.
— Аха.
— Пък и здравето ѝ надали ще се влоши. Не и след инсулта и огромното разочарование… Сигурна съм, че няма да легне болна.
Той се усмихна:
— Не смяташ ли, че преиграваш малко?
Очите на Елизабет блеснаха палаво:
— Може би. Въпросът е ще го направиш ли?
— Сигурно.
— Добре. Нали знаеш, че утре ще трябва да репетирате?
— Добре.
— Репетицията може да се окаже доста дълга. Петъчните репетиции винаги са дълги. Те наистина обичат музиката си.
— Страхотно! — въздъхна той.
— Приеми го така — поне няма да се наложи да работиш цял ден на дъжда.
— Страхотно — повтори той.
Тя го целуна по бузата.
— Ти си добър човек. Със сигурност ще ти ръкопляскам от пейките.
— Благодаря ти.
— А когато баба излезе, не се издавай, че знаеш.
— Няма.
— И си придай по-въодушевен вид. Дори се престори, че си поласкан. Сякаш изобщо не си си представял, че ще ти предложат такава прекрасна възможност.
— Не може ли просто да приема?
— Не, баба ще иска да си въодушевен. Както ти казах, хорът означава много за нея.
— Аха! — възкликна Тиболт за пореден път и взе ръката ѝ в своята. — Нали знаеш, че е достатъчно просто да ме помолиш? Не беше нужно да ми създаваш чувство за вина.