— Знам — увери го тя, — но така е много по-забавно.
Сякаш по даден знак в този момент отвътре надникна баба ѝ. Усмихна се и на двамата, застана до перилата и се обърна към Логан.
— Още ли свириш на пиано? — попита го тя. Той едва се сдържа да не се разсмее.
На следващия ден следобед Тиболт се срещна с диригентката на хора и първоначалното ѝ смайване при вида на джинсите му се изпари, когато тя установи, че той не просто умее да свири, а е изграден музикант. След като се разсвири, Логан допусна съвсем малко грешки, тъй като избраните произведения не бяха особено трудни. След репетицията дойде пасторът и му обясни как ще протече проповедта, за да знае точно какво го очаква.
А междувременно бабчето ту се усмихваше лъчезарно на Тиболт, ту си бъбреше с приятелките си и им обясняваше, че той работи в кучкарника и излиза с Бет. Тиболт усещаше как жените го оглеждат в повечето случаи одобрително.
На излизане старата жена го хвана подръка.
— Беше по-добър от патица на пръчка — заяви тя.
— Благодаря ти — отговори той озадачен.
— Навит ли си да се повозим малко?
— Къде?
— До Уилмингтън. Ако отидем сега, ще имаш време да заведеш Бет на вечеря. Аз ще гледам Бен.
— Какво ще купувам?
— Спортно сако и панталон. И по-официална риза. Нямам нищо против джинсите ти, обаче ако ще свириш на пианото по време на неделната служба, трябва да облечеш нещо по-така.
— Аха! — изкоментира Тиболт, съзнавайки, че няма думата по въпроса.
Вечерта, докато вечеряха в «Кантина», единствения мексиканския ресторант в центъра, Елизабет погледна Тиболт.
— Знаеш ли, че в момента си любимецът на баба? — попита тя. — Не може да спре да се хвали колко хубаво си свирил, колко учтиво си се държал с приятелките ѝ и колко любезно си разговарял свещеника.
— Да не би да е очаквала да се държа като пещерен човек?
Елизабет се засмя:
— Може би. Чух, че преди да отидеш, целият си бил кален.
— Изкъпах се и се преоблякох.
— Знам. Тя ми каза и това.
— Какво още ти каза?
— Че другите жени от хора те гледали със зяпнала уста.
— Настина ли ти го каза?
— Не, не се наложи, прочетох го по лицето ѝ. Така е било. Колко често млад и красив непознат се появява в църквата им и ги смайва с изпълнението си на пиано? Как да не те зяпат?
— Мисля, че малко преувеличаваш.
— А аз мисля — прокара тя пръст по ръба на чашата си и близна солта, — че имаш още много да учиш за живота в малкия южняшки град. Това е голяма новина. Абигейл свири от петнайсет години.
— Няма да заема мястото ѝ. Само я замествам.
— Още по-добре. Така хората могат да избират на чия страна да застават. Ще говорят за това с години.
— Така ли правят хората тук?
— Абсолютно. Между другото, това е най-бързият начин да те приемат.
— Не държа да ме приема никой друг, освен теб.
— Винаги знаеш какво да кажеш — усмихна се Елизабет. — А какво ще кажеш за това: Кийт направо ще откачи.
— Защо?
— Защото и той е член на паството. Всъщност Бен ще е с него. Кийт ще се пръсне от завист, когато види как всички оценяват решението ти да се притечеш на помощ.
— Не съм сигурен, че искам да го ядосвам допълнително. И бездруго вече се тревожа какво ще направи.
— Нищо не може да направи. Знам го какъв е.
— Не съм толкова сигурен — отвърна предпазливо Тиболт.
— Защо го казваш?
Той огледа пълните с хора маси край тях. Тя изглежда прочете мислите му и се премести да седне до него в сепарето.
— Знаеш нещо, което не ми казваш, така ли? — прошепна Бет. — Какво има?
Той отпи от бирата си. Остави бутилката на масата и ѝ описа срещата си с нейния бивш съпруг. Докато ѝ разказваше историята, по лицето ѝ се изписаха едно след друго негодувание, веселост и накрая нещо като загриженост.
— Трябваше да ми кажеш по-рано — намръщи се тя.
— Притесних се едва след като той влезе в къща ми.
— Наистина ли мислиш, че може да те накисне?
— Познаваш го по-добре от мен.
Елизабет усети, че вече не е гладна.
— Така си мислех.
Тъй като Бен беше при баща си — ситуация, която и на двамата се струваше сюрреалистична при дадените обстоятелства, — в събота Елизабет и Тиболт отидоха в Роли, за да се поразсеят от предположения какво може и какво не може да направи Кийт Клейтън. Обядваха в улично кафене в центъра и посетиха Музея по естествена история. В събота вечерта отидоха на Чапъл Хил. Отборът на Северна Каролина играеше с «Клемзън», а мачът се излъчваше по спортния канал. Срещата беше в Северна Каролина, обаче баровете в центъра на града пак бяха претъпкани със студенти, които гледаха мача на големи екрани. Докато слушаше възгласите и насърченията, като че ли бъдещето на света зависеше от този мач, Логан си мислеше за младежите на същата възраст, които служеха в Ирак, и се зачуди какво ли ще си помислят те за тукашните колежанчета.