Двамата с Елизабет не останаха дълго. След час тя поиска да тръгват. На път за колата, докато крачеха прегърнати, Бет облегна глава на рамото му.
— Беше приятно, но много шумно.
— Така ти се струва, понеже остаряваш.
Тя стисна кръста му и се наслади на факта, че усети там само кожа и мускули.
— Внимавай, бебче, че тази вечер може и да те огрее.
— Бебче? — озадачи се той.
— Това е нежно обръщение. Използвам го с всички мъже, с които излизам.
— С всички ли?
— Да. С непознати също. Например, ако решат да ми отстъпят място в автобуса, им казвам: «Благодаря, бебче.»
— Явно трябва да се чувствам специален.
— И не го забравяй!
Вървяха сред тълпите студенти по Франклин Стрийт, зяпаха витрините и попиваха бликащата енергия. Тиболт разбираше желанието ѝ да дойде тук. Беше пропуснала тези преживявания заради Бен. Обаче онова, което му направи най-силно впечатление, беше, че макар да се забавляваше, не изглеждаше огорчена или тъжна заради изживяванията, които е пропуснала. Държеше се по-скоро като антрополог, който изучава непозната култура. Каза ѝ го, а тя завъртя очи:
— Не ми разваляй вечерта. Повярвай ми, не разсъждавам толкова задълбочено. Исках само да изляза за малко от града и да се позабавлявам.
Отидоха у Тиболт и останаха будни до късно, разговаряха, целуваха се и се любиха. Когато Логан се събуди на сутринта, Елизабет лежеше до него и се взираше в лицето му.
— Какво правиш? — промърмори той.
— Гледам те.
— Защо?
— Искаше ми се.
Той се усмихна и плъзна пръст по ръката ѝ, изпълнен с признателност, че тя се е появила в живота му.
— Ти си направо страхотна, Елизабет.
— Знам.
— Само това ли ще кажеш? — попита той с шеговито възмущение.
— Не ми се прави на нещастен. Мразя нещастните типове.
— А аз не съм сигурен, че харесвам жени, които крият чувствата си.
Тя се усмихна и се наведе да го целуне.
— Вчера прекарах страхотно.
— Аз също.
— Говоря сериозно. Последните седмици с теб са най-хубавите през живота ми. А вчера дори само фактът, че сме заедно… Нямаш представа какво изпитах. Почувствах се жена. Не майка, не учителка, не внучка. Бях си просто аз. Отдавна не съм се чувствала така.
— Не излизаме за пръв път.
— Знам, но сега беше различно.
Той знаеше, че Елизабет мисли за бъдещето, понеже то за пръв път бе придобило яснота и целенасоченост. Впери поглед в нея и разбра точно какво се опитва да му каже.
— И сега какво? — попита Логан сериозно.
Тя отново го целуна и той усети влажния ѝ топъл дъх върху устните си.
— Сега ще ставаме. След няколко часа трябва да си в църквата — перна го тя по бедрото.
— Дотогава има много време.
— Да, а имаш ли друг избор? Между другото… — хвана тя ръката му, преди да стане — ти също си направо страхотен, Логан.
Двайсет и трета глава
Бет
— Наистина го харесвам, бабо — каза Бет.
Стоеше в банята и се стараеше да постигне ефект с машата за къдрене, макар да знаеше, че дъждът ще обезсмисли усилията ѝ. След кратко прекъсване предния ден първата от двете очаквани тропически бури нахлу в окръга.
— Крайно време е да си откровена с мен. Не просто го харесваш. Мислиш, че той е Човекът.
— Толкова ли съм прозрачна! — възкликна Бет.
— Да, така е. Все едно седиш на предната веранда. Късаш листенцата и нареждаш: «Обича ме, не ме обича…»
Бет се усмихна широко.
— Ако искаш вярвай, но всъщност тази метафора я проумях.
Бабчето махна с ръка:
— Стават и случайности. Аз знам, че го харесваш. Въпросът е дали той те харесва.
— Да, бабо.
— Питала ли си се какво означава това?
— Знам какво означава.
— Само проверявам. — Баба ѝ хвърли поглед към огледалото и оправи косата си. — Понеже и аз го харесвам.
Двете жени поеха с колата към къщата на Логан. Бет беше малко притеснена, че чистачките ѝ не успяват да се справят с проливния дъжд. Бурята сякаш нямаше край и реката беше придошла. Водата вече почти беше достигнала пътя. Още няколко такива дни и щяха да затворят пътищата, каза си Бет. Хората, които бяха най-близо до реката, не след дълго щяха да трупат чували с пясък, за да предпазят разположените в ниското стоки.