— Работата ми не изисква да ходя със сако.
— Може би приятелката ти изисква.
Той се престори на учуден:
— Ама аз имам ли приятелка?
Тя го смушка закачливо и вдигна поглед към него. Целуна го по бузата.
— Благодаря ти, че дойде в Хамптън и реши да останеш.
— Нямах избор — усмихна се Логан.
Два часа по-късно, точно преди вечеря, Бет видя колата на Кийт да се промъква между локвите по алеята. Бен изскочи отвътре. Кийт вече беше дал на заден и си тръгваше, когато Бен стигна до стълбите на верандата.
— Здрасти, мамо. Здрасти, Тиболт.
Логан му махна, а Бет се изправи.
— Здравей, скъпи — прегърна го тя. — Добре ли прекара?
— Не ме накара да чистя кухнята, нито да изхвърлям боклука.
— Добре.
— И знаеш ли какво още?
— Какво?
Бен изтръска водата от дъждобрана си и каза:
— Искам да се науча да свиря на пиано.
Бет се усмихна и си помисли: «Защо ли не съм изненадана.»
— Тиболт?
— Да? — вирна брадичка Логан.
— Искаш ли да ти покажа къщичката си на дървото?
— Скъпи — намеси се Бет, — в тази буря не мисля, че идеята е добра.
— Здрава е, дядо ми я построи. Ходих там само преди два дни.
— Водата сигурно се е покачила.
— Моля те! Няма да се бавим. А и Тиболт ще бъде с мен през цялото време.
Противно на здравия разум Бет се съгласи.
Двайсет и четвърта глава
Клейтън
Клейтън не можеше да повярва, но дядо му наистина похвали Телбод след службата в църквата. Ръкува се с него, все едно онзи тип беше някакъв герой, а Бен през цялото време се кокореше като пале.
Кийт едва се сдържа да не си отвори бира, докато семейството хапваше след службата, а откакто закара Бен при майка му, беше изпил вече четири. Като нищо щеше да изпие всичките дванайсет бири от опаковката, преди да отиде на работа. През последните две седмици направо се наливаше с бира. Съзнаваше, че прекалява, но само така успяваше да отвлече мислите си от своята последна среща с Телбод.
Някъде зад него иззвъня телефонът. Отново. За четвърти път през последните няколко часа, обаче Кийт не беше в настроение да вдигне.
Добре, признаваше си, беше подценил този тип. Тиболт беше една крачка пред него още от самото начало. Все едно пускаше бомби. Не, помисли си изведнъж Клейтън, не пускаше бомби, а насочваше ракети с невероятна прецизност и с единствената цел да съсипе живота на Клейтън. И най-лошото бе, че не го беше очаквал. Нито веднъж.
Чувстваше се адски безсилен, понеже положението непрекъснато се влошаваше. Телбод вече му нареждаше какво да прави.
Раздаваше заповеди, като че ли Кийт му беше новобранец, и той не знаеше как да се измъкне от положението. Искаше му се да вярва, че Телбод блъфира за снимките и за записа на проникването с взлом. Би трябвало да блъфира, никой не е чак толкова съобразителен. Нямаше друг начин. Ами ако не блъфираше?
Отиде до хладилника и си отвори още една бира. Не можеше да рискува. Кой знае какъв щеше да бъде следващият ход на този тип! Отпи дълга глътка и не след дълго усети отпускащото въздействие на алкохола.
Цялата тази история трябваше да е много по-лесно управляема. Кийт беше заместник-шериф, а този тип беше нов в града. Контролът още от самото начало би трябвало да е в ръцете на Клейтън, а ето че седеше в разхвърляната си кухня, понеже не беше посмял да накара Бен да почисти, да не би хлапето да се оплаче на Телбод и той да сложи край на живота, който Клейтън беше водил досега.
Какво имаше този тип срещу него? Ето това искаше да разбере. Не той създаваше проблемите, а Телбод. Отгоре на всичко, като че ли за да посипе раната със сол, този тип спеше с Бет.
Отпи отново от бирата и се зачуди как така животът му се скапа толкова светкавично. Потиснат и нещастен, чу някой да блъска по входната врата. Надигна се от масата и залитайки, прекоси дневна. Отвори и завари на верандата Тони, същински мокър плъх. Не му стигаше другото, ами сега и този боклук!
Тони направи крачка назад.
— О, пич! Добре ли си? Вониш на бира.
— Какво искаш, Тони? — Кийт не беше в настроение.
— Звънях ти, ама не вдигаш.
— Давай направо.
— Отдавна не сме се виждали.
— Зает съм. В момента също съм зает, затова си върви.
Посегна да затвори вратата, но Тони вдигна ръка:
— Чакай, трябва да ти кажа нещо. Важно е.
— Какво?
— Помниш ли, когато ти се обадих преди един-два месеца?
— Не.
— Ще си спомниш. Обадих ти се от билярдната зала за един тип, дето показва на всички снимка на Бет.
— И какво?
— Ами това исках да ти кажа — отметна кичур мазна коса от очите си Тони. — Днес пак го видях. Говореше с Бет.