— Какви ги дрънкаш?
— Пред църквата. Говореше с Бет и с дядо ти. Беше онзи тип, дето свири на пианото.
Позамаяната от бирата глава на Кийт започна да се прояснява. Припомни си всичко отначало смътно, а после — по-ясно. Случи се през уикенда, когато Телбод беше взел фотоапарата и картата със снимките.
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм. Този няма да го забравя.
— И е имал снимка на Бет?
— Вече ти казах. Видях я, ама ми се стори странно. А днес ги видях заедно и реших, че трябва да знаеш.
Клейтън обмисли новината, която му съобщи Тони.
— Кажи ми всичко, което си спомняш за снимката.
Оказа се, че отрепката Тони има учудващо добра памет и не след дълго Клейтън сглоби цялата история. Снимката беше отпреди няколко години и беше направена на панаира. Телбод не знаел името на жената и я търсел.
След като Тони си тръгна, Кийт седна да обмисли какво е научил.
Нямаше начин Телбод да е бил тук преди пет години и да не помни името ѝ, така че откъде имаше снимката? Дали не идваше от другия край на страната, за да я намери? И ако е така, това означаваше ли, че я преследва?
Не беше съвсем сигурен, но надушваше нещо съмнително. А Бет, каквато си беше наивна, го беше допуснала не само в леглото си, но и в живота на Бен.
Намръщи се. Това не му харесваше, ама никак не му харесваше, а беше сигурен, че и на Бет няма да ѝ хареса.
Двайсет и пета глава
Тиболт
— Значи това е, а?
Макар дърветата да ги предпазваха от дъжда, Тиболт беше вир-вода, когато двамата с Бен стигнаха до къщичката. Водата се стичаше от дъждобрана му, а новите му панталони бяха мокри чак до коленете. Чорапите му жвакаха неприятно в обувките. Бен обаче беше опакован от глава до пети и беше нахлузил гумените ботуши на баба си. Тиболт се съмняваше, че той изобщо усеща дъжда.
— Ето така се стига. Страхотно е, нали? — махна Бен към дъба от отсамната страна на потока. Стълба от няколко заковани за дънера на дървото широки дъски водеше догоре. — Трябва да се качим по стълбата на това дърво, за да минем по моста.
Логан забеляза с тревога, че водата в потока се е покачила почти двойно от обичайното и течението е много бързо.
Насочи вниманието си към малкия мост и установи, че той се състои от три части: протрит въжен мост, който водеше от дъба от отсамната страна към една междинна площадка насред потока, крепяща се на четири наклонени кола. От тази площадка втората част на въжения мост водеше до платформата на къщичката на дървото. Забеляза, че бурните води са натрупали отломки покрай четирите кола насред потока. Досега не беше оглеждал моста, но подозираше, че жестоките бури и бързото течение са отслабили стабилността на междинната площадка. Обаче, преди да успее да каже нещо, Бен вече се беше покатерил по стълбата към моста. Хлапето му се усмихна отгоре:
— Хайде идвай, какво чакаш?
Тиболт вдигна ръка, за да заслони лицето си от дъжда, внезапно обзет от ужас.
— Не съм сигурен, че идеята е добра…
— Пъзльо! — подразни го Бен и хукна по моста, който се залюля силно.
— Чакай! — извика Тиболт, но напразно. Момчето вече беше стигнало междинната площадка.
Тиболт се покатери по стълбата и предпазливо стъпи на въжения мост. Мокрите дъски се огънаха под тежестта му. Щом го видя да идва, Бен хукна по втората част на моста към къщичката. Дъхът на Тиболт секна, когато Бен скочи на платформата. Тя се огъна под краката му, но го задържа. Момчето се обърна с широка усмивка.
— Върни се! — провикна се Тиболт. — Мостът няма да ме издържи.
— Ще те издържи. Дядо ми го е правил.
— Моля те, Бен.
— Пъзльо! — подразни го отново момчето.
Очевидно за него това беше просто игра. Тиболт огледа моста отново и реши, че ако се придвижва бавно, ще бъде в безопасност. Бен беше притичал и беше причинил голямо усукване и натиск. Дали мостът щеше да издържи Тиболт?
Още с първата му крачка старите подгизнали греди провиснаха. Със сигурност бяха изгнили.
Мисълта му светкавично се насочи към снимката в джоба му. Течението се носеше шеметно и вихрено под краката му, същински въртоп.
Нямаше време за губене. Тръгна бавно и стигна междинната площадка, после пое по втория отрязък на въжения мост над потока. Паянтовата платформа надали щеше да издържи тежестта и на двамата. Снимката сякаш прогаряше джоба му.
— Влез вътре — провикна се Тиболт, мъчейки се да звучи нехайно. — Няма нужда да чакаш старче като мен на дъжда.
За щастие Бен се изкиска и влезе в къщичката. Тиболт въздъхна с облекчение, когато се добра до разклатената платформа. Направи широка крачка, за да не стъпва на платформата, и се стовари тромаво право в къщичката.