— Тук си пазя картите с покемоните — осведоми го Бен и му посочи металните кутии в ъгъла, без да обръща внимание на начина, по който бе връхлетял Тиболт. — Имам Чаризард и Мюту.
Тиболт изтри дъжда от лицето си, докато се съвземаше и се настаняваше на пода.
— Страхотно е.
От дъждобрана му се стече вода и се образуваха локвички. Логан огледа тясното помещение. В ъглите бяха натрупани играчки, а изрязаният прозорец излагаше голяма част от вътрешността на действието на стихиите, затова грапавите дъски бяха мокри. Единствената мебел беше един пуф в ъгъла.
— Това е моето скривалище — настани се Бен върху пуфа.
— Така ли?
— Идвам тук, когато се ядосам. Например, когато децата в училище са се държали гадно.
Тиболт се облегна на стената и изтръска ръкавите си.
— Какво правят?
— Разни неща, нали знаеш? — сви рамене момчето. — Подиграват ми се как играя баскетбол или ритам топка… и заради очилата.
— Сигурно не ти е леко.
— Не им обръщам внимание.
Бен явно не забеляза очевидното противоречие, а Тиболт продължи:
— Какво ти харесва най-много тук?
— Тишината — отговори Бен. — Когато съм тук, никой не ми задава въпроси и не ме кара да правя нищо. Седя си и размишлявам.
Мъжът кимна:
— Разбирам. — През прозореца забеляза, че вятърът се засилва и дъждът пада косо. Бурята се усилваше. — За какво си мислиш? — попита той.
— Как ще порасна… — Бен помълча, после каза: — Иска ми се да бях по-едър.
— Защо?
— Един съученик винаги се заяжда с мен. Лош е. Вчера ме събори на пода в кафенето.
Силен порив на вятъра заклати къщичката. Снимката отново сякаш прогори джоба му и Тиболт разсеяно пъхна ръка при нея. Не разбираше какво го тласна, но преди да осъзнае какво прави, извади снимката.
Навън вятърът продължаваше да вие и клоните се удряха в къщичката. Изведнъж в съзнанието му изникна картината как платформата на къщичката рухва и Бен пада в бушуващата вода долу.
— Искам да ти дам нещо — каза Тиболт някак несъзнателно. — Мисля, че това ще реши проблема ти.
— Какво е?
Той преглътна и отговори:
— Снимка на майка ти.
Бен взе снимката и я погледна с любопитство.
— Какво да правя с нея?
Тиболт се приведе напред и потупа с пръст по ъгълчето на снимката:
— Просто я носи със себе си. Моят приятел Виктор смяташе, че снимката е талисман и че ме е опазил жив в Ирак.
— Наистина ли?
Това беше въпросът, нали? Тиболт се замисли и кимна:
— Повярвай ми.
— Супер!
— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Тиболт.
— Каква?
— Обещай това да си остане между нас и че винаги ще носиш снимката със себе си.
Бен се замисли и попита:
— Може ли да я сгъна.
— Мисля, че това няма значение.
— Добре — съгласи се момчето след кратък размисъл. Сгъна снимката и я пъхна в джоба си. Благодаря ти.
За пръв път от пет години Тиболт се отделя от снимката — оставял я бе само колкото да отиде до мивката или до душа — и веднага се почувства объркан и изгубен. Не беше очаквал да усети липсата ѝ. Докато гледаше как Бен минава под моста до другия бряг на потока, усещането се засили. А когато хлапето му махна от отсреща и заслиза по стъпалата, заковани за ствола на дървото, Тиболт неохотно стъпи на платформата и тръгна по моста възможно най-бързо.
Почувства се незащитен, докато прекосяваше моста стъпка по стъпка, и се постара да не обръща внимание на опасението, че мостът ще се продъни над потока, и на факта, че снимката вече не е у него. Пое си дъх с огромно облекчение, когато стигна до дъба на отсрещния бряг. Но когато се спусна долу, изпита мъчителното усещане, че онова, заради което беше дошъл тук, изобщо не е краят, а само началото.
Двайсет и шеста глава
Бет
В сряда на обяд Бет се взираше навън през прозореца на класната стая. Не беше виждала такова чудо — ураганите и североизточните ветрове бяха нищо в сравнение с поредицата бури, връхлетели напоследък окръг Хамптън и всички останали от Роли до крайбрежието. Проблемът беше, че за разлика от тропическите бури тези не отминаваха бързо към океана. Вихреха се с гръмотевици ден след ден и почти всички реки в източната част на щата бяха придошли. Малките градчета по поречието на Памлико, Нюс и Кейп Фиър вече бяха във вода, а и Хамптън го очакваше същото. Ако валеше още ден-два, централната част на града щеше да стане достъпна само с канута.
Вече беше решено училищата да затворят до края на седмицата, понеже училищните автобуси не можеха да покриват маршрутите си и едва половината учители успяваха да идват на работа. Разбира се, Бен беше въодушевен пред вероятността да си остане у дома и да цамбурка из локвите със Зевс, но Бет не се радваше толкова. Вестниците и местните новини съобщаваха, че нивото на река Саут вече е достигнало опасни равнища и че положението ще се влошава допълнително от притоците. Двете рекички край кучкарника, обикновено на около четиристотин метра разстояние, вече се виждаха от прозорците на къщата и Логан не пускаше там дори Зевс заради отломките, които влачеше течението.