Устните му бяха плътно стиснати, когато остави папката на съседния чин.
— Ето ти малко обща информация за Логан Тиболт. Нямах време да се ровя дълбоко и мога здравата да загазя, че ти показвам това, но понеже не знам какво още ти е наговорил… — Кийт замълча и отново вдигна поглед към нея. — Помисли над думите ми. И внимавай, ясно?
Двайсет и осма глава
Бет
Тя не виждаше почти нищо през предното стъкло, но този път не заради дъжда, а понеже не успяваше се съсредоточи. След като Кийт си тръгна, Бет запримигва объркано, вперила поглед в папката, мъчейки се да проумее какво ѝ наговори бившият ѝ съпруг.
Логан имаше снимката на Дрейк… Логан бил обсебен от нея… Логан решил да я издири… Логан я намерил.
Бет дишаше трудно и едва успя да отиде в кабинета на директора и да му каже, че се налага да се прибере у дома. Той хвърли само един поглед към лицето ѝ и се съгласи да я освободи, дори предложи да поеме класа ѝ следобед. Бет му каза, че баба ѝ ще прибере Бен след часовете.
Докато караше към къщи, мислите ѝ се лутаха из калейдоскопа от образи, звуци и миризми. Опита да се убеди, че Кийт лъже, търсеше някакво рационално обяснение на новината, която ѝ беше съобщил. Имаше такава вероятност, още повече, че вече я беше лъгал неведнъж… но пък сега изглеждаше толкова сериозен. По-скоро делови, отколкото лично ангажиран, освен това ѝ съобщи нещо, което лесно може да се провери. Знаеше, че тя ще попита Логан… всъщност той дори настоя Бет да направи точно това, следователно…
Бет стисна здраво волана, обзета от неистова нужда да поговори с Логан. Той щеше да изясни тази бъркотия. Трябваше да съумее да я изясни.
Пътят вече беше залят с вода от реката, но потънала в тревогите си, Бет го осъзна едва когато навлезе в нея. Тя рязко се наклони напред, когато колата почти спря. Край нея течеше река и Бет се уплаши, че двигателят ще блокира, но колата продължи да се носи още по-надълбоко, докато накрая се добра до една плитчина.
Когато стигна до къщата, Бет не беше сигурна какво точно изпитва. Чувстваше се гневна, предадена и манипулирана, а в следващия момент се опитваше да убеди сама себе си, че това не може да е вярно, че Кийт отново я е излъгал.
Докато караше по алеята, тя огледа мократа поляна за Логан.
Отпред, в ниската влажна мъгла различи светлините на дома. Зачуди се дали да не отиде да поговори с баба си, копнееше нейната ясна мисъл и здрав разум да изяснят всичко. Но когато забеляза, че в канцеларията свети и че вратата е открехната и подпряна, нещо я стисна за гърлото. Зави натам, като си повтаряше, че снимката не е у Логан, че всичко е огромна грешка. Колата заподскача по калните локви в проливния дъжд, с който чистачките не можеха да се справят. На верандата пред канцеларията с вирната глава лежеше Зевс.
Бет спря отпред и притича до верандата, а дъждовните капки жилеха лицето ѝ. Кучето се приближи и потри нос в ръката ѝ. Тя не му обърна внимание и влезе вътре, където очакваше да завари Логан зад бюрото.
Но го нямаше. Вратата между канцеларията и кучкарника беше отворена. Елизабет се помъчи да се овладее и зачака насред канцеларията, докато в тъмния коридор се движеха някакви сенки. Искаше Логан да се появи на светло.
— Здравей, Елизабет — поздрави я той. — Не те очаквах толкова… — Млъкна. — Какво се е случило?
Тя го гледаше и усещаше, че чувствата ѝ ще изригнат всеки момент. Изведнъж устата ѝ пресъхна и тя не знаеше как да започне и какво да каже. Логан мълчеше, усетил взривоопасното ѝ състояние.
Тя затвори очи, готова всеки момент да заплаче, после предпазливо си пое дъх.
— Защо дойде в Хамптън? — попита най-накрая. — И този път искам да ми кажеш истината.
Той не помръдна.
— Казах ти истината — отговори.
— Цялата ли?
Той се поколеба за част от секундата, преди да отговори.
— Никога не съм те лъгал — отвърна тихо.
— Не те попитах това! — сряза го тя. — Попитах дали криеш нещо!
Той я изгледа изпитателно:
— Защо е всичко това?
— Няма значение! — Този път самата тя долови гнева в гласа си. — Искам само да знам защо дойде в Хамптън!
— Казах ти…
— Имаш ли моя снимка?
Логан не отговори.
— Отговори на въпроса ми! — Пристъпи към него и изрече думите ядно и отчетливо: — Имаш ли моя снимка?
Не беше сигурна каква реакция очакваше от него, но той само въздъхна тихо, без да трепне.
— Да.
— Снимката, която бях дала на Дрейк ли?
— Да — повтори той.