— Спах с теб, понеже те мислех за човек, на когото мога да имам доверие. Но вече знам, че не е така. Представяш ли си как се чувствам, след като вече знам, че всичко е било само театър?
— Моля те, Елизабет… — поде той тихо и нежно. — Бет… чуй ме.
— Не искам да слушам! Наслушах се на лъжи!
— Не се дръж така!
— Искаш да слушам ли? — кресна Бет. — Какво да слушам? Че си обсебен от една снимка и си дошъл да ме търсиш, понеже си бил убеден, че снимката те е закриляла? Това е налудничаво, а най-тревожното е, че дори не си даваш сметка колко откачено звучи обяснението ти!
Той впери поглед в нея и стисна здраво зъби.
Бет усети как тръпка разтърсва тялото ѝ. Беше приключила с това. И с него.
— Искам си я обратно — гневно заяви тя. — Искам снимката, която дадох на Дрейк.
Той не отговори, затова тя взе една малка саксия от дъската под прозореца и я запрати по него.
— Къде е? Дай ми я!
Логан се наведе, когато саксията прехвърча над главата му и се разби в стената отзад. За пръв път Зевс излая объркано.
— Не е твоя! — провикна се Бет.
Логан се изправи.
— Не е у мен.
— Къде е? — попита Елизабет.
Той забави отговора си.
— Дадох я на Бен — призна.
Тя присви очи.
— Излез.
Логан се поколеба, но накрая се запъти към вратата. Бет се отдръпна, за да не я доближава. Зевс гледаше ту Бет, ту Логан, докато накрая бавно пое след господаря си.
На вратата Логан се спря и се обърна към Елизабет:
— Кълна се в живота си, че не дойдох тук, за да се и влюбя в теб, нито за да те накарам да се влюбиш в мен. Но така се случи.
Тя го изгледа и изрече:
— Казах ти да си вървиш, при това съвсем сериозно.
Той се обърна и излезе навън в бурята.
Двайсет и девета глава
Тиболт
Тиболт не можеше да си представи, че ще се върне в къщата си. Искаше да е навън, не му се струваше редно да е на топло и на сухо. Искаше да се пречисти от стореното, от лъжите, които беше наговорил.
Тя имаше право: не се беше отнесъл честно с нея. Макар да беше оскърбен от някои неща, които му наговори Бет, и от нежеланието ѝ да го изслуша, тя имаше основание да се чувства предадена. Но как да ѝ го обясни? Той самият не проумяваше напълно защо е дошъл, колкото и да се мъчеше да облече мотивите си в думи. Разбираше защо тя тълкува действията му като постъпки на маниакален преследвач. Да, той наистина беше обсебен, но не в смисъла, в който си представяше тя.
Трябваше да ѝ каже за снимката още щом пристигна. Мъчеше се да си спомни защо не го направи. Най-вероятно Бет щеше да се изненада и да го поразпита, но толкова. Тиболт допускаше, че баба ѝ така или иначе щеше да го наеме.
Най-много от всичко му се искаше да се обърне и да се върне при Бет. Искаше да ѝ обясни, да ѝ разкаже всичко от самото начало.
Обаче нямаше да го направи. Тя се нуждаеше да остане малко сама или поне без него. Нуждаеше се от време, за да се възстанови и може би да проумее, че Тиболт, в когото се беше влюбила, е единственият Тиболт. Чудеше се дали, след като постои сама, Бет ще му прости.
Той газеше в калта и докато някаква кола минаваше покрай него, забеляза, че водата е стигнала до средата на гумите. Отпред видя, че реката е заляла пътя. Реши да мине напряко през гората. Може би за последен път. Може би беше време да се върне в Колорадо.
Продължи напред. Есенните листа, които все още бяха останали по дърветата, донякъде го предпазваха от дъжда, и когато навлезе по-навътре в гората, той усети как разстоянието между него и Бет се увеличава с всяка следваща крачка.
Трийсета глава
Бет
Току-що изкъпана, Бет стоеше в спалнята си, облечена с огромна тениска, когато баба ѝ надникна вътре.
— Искаш ли да си поговорим? — попита тя и посочи с палец към прозореца: — От училището ми се обадиха, че си тръгнала към къщи. Директорът беше разтревожен, а после те видях в канцеларията. Реших, че двамата се карате.
— Не беше обикновена караница — унило отговори внучката.
— И аз така заключих, след като той си е тръгнал. А и ти остана на верандата много дълго след това.
Бет кимна.
— А Бен? Той не го е наранил, нали? Нито пък теб?
— Не, няма нищо такова.
— Добре, понеже само това не би могло да се оправи.
— Не съм сигурна, че това може.
Баба ѝ се загледа през прозореца и въздъхна тежко.
— Явно аз ще трябва да нахраня кучетата тази вечер.
Младата жена я изгледа с раздразнение: