Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът
Тази книга се посвещава на Рут Кинг и Елвина Строб
„И така, когато Том и аз се добрахме до върха на хълма, погледнахме надолу към селото и видяхме да трепкат три-четири светлинки, може би в къщите, където имаше болни люде. Звездите над нас блещукаха меко, а долу край селото влачеше води реката, повече от километър широка, смълчана и страхотно величествена.“
„Новите ми дрехи бяха станали само кал и мръсотия, а аз бях изморен като куче.“
ДЖЕК ОТПРАШВА
ГЛАВА ПЪРВА
Хотел „Алхамбра“1 и паркът
1.
На петнадесети септември 1981 година Джек Сойер стоеше с ръце в джобовете на джинсите си там, където водата и земята се събираха, и гледаше към спокойния Атлантически океан. Той беше дванадесетгодишно, високо за възрастта си момче. Бризът отмяташе назад кестенявата му, може би твърде дълга коса и откриваше фино, гладко чело. Джек стоеше, изпълнен с противоречивите, болезнени чувства, с които бе живял през последните три месеца, откакто майка му беше заключила къщата им на Родео Драйв в Лос Анжелос и в някаква бъркотия от мебели, чекове и посредници по недвижими имоти бе наела апартамент в „Сентръл Парк Уест“. Те бяха избягали и оттам, за да се озоват в този тих курорт на океанския бряг в Ню Хампшир. Редът и спокойствието бяха изчезнали от света на Джек. Животът му изглеждаше променлив и неконтролируем като надигащата се пред него вода. Майка му го теглеше по света, дърпаше го от място на място, но какво теглеше нея самата?
Майка му бягаше, бягаше.
Джек се обърна и огледа пустия бряг първо наляво, после надясно. Вляво се намираше лунапаркът „Аркадия“2, увеселителен парк, в който от юни до септември непрекъснато цареше врява и олелия. Сега той се ширеше тих и смълчан като сърце между два удара. Увеселителното влакче стърчеше подобно на изгърбен към еднообразното, заоблачено небе скелет, металните му конструкции приличаха на щрихи от рисунка с въглен. Там долу беше новият му приятел Спийди Паркър, но в момента момчето не можеше да мисли за него. Вдясно се намираха хотел „Алхамбра“ и паркът и тъкмо натам неудържимо го носеха мислите му. В деня, когато пристигнаха, на Джек за миг му се бе сторило, че над осеяния с капандури покрив вижда дъга. Поличба и обещание за по-добри времена. Но дъга нямаше. Само един ветропоказател, движен от приумиците на вятъра, се въртеше отляво-надясно и отдясно-наляво. Пренебрегнал неизреченото желание на майка си да се погрижи за багажа, Джек беше слязъл от взетата под наем кола и бе погледнал нагоре. Над въртящото се месингово петле на ветропоказателя бе надвиснало единствено едно мрачно небе.
— Отвори багажника и вземи чантите, синчето ми — бе извикала майка му. — Една изтощена стара актриса гори от желание да наеме стая и да поседне с някакво питие.
— Обикновено мартини — добави Джек.
— Предполагаемият отговор беше: „Не си чак толкова стара“. — Тя с усилие се надигна от седалката на колата.
— Не си чак толкова стара.
Тя му се бе усмихнала лъчисто с усмивката на предишната, „отишла по дяволите“ Лили Кавано (Сойер), кралица на второкласните филми през последните две десетилетия, и беше изправила гръб.
— Тук всичко ще бъде наред, Джеки. Всичко ще бъде наред тук. Градчето наистина е чудесно.
Една чайка бавно кръжеше над покрива на хотела и Джек за секунда бе изпитал тревожното усещане, че ветропоказателят литва.
— Ще се отървем за известно време от телефонните разговори, нали?
— Бива — бе отвърнал той. Тя искаше да се скрие от чичо Морган, искаше да прекрати кавгите със съдружника на покойния си съпруг, искаше да се сгуши в леглото с едно обикновено мартини и да дръпне завивките над главата си…
„Мамо, какво става с теб?“
Имаше твърде много смърт, половината свят бе изтъкан от смърт. Чайката изкряка над главите им.
— Хайде, дете, хайде — бе казала майка му. — Сега ще забравим всичко и ще започнем наново.
„Добре че съществува поне чичо Томи, за да се притече на помощ, ако нещата наистина се объркат“ — бе си помислил Джек тогава.
Но чичо Томи е бил вече мъртъв. Новината просто бе продължавала да чака на другия край на безброй телефонни жици.
2.
Хотел „Алхамбра“ бе надвиснал над водата — огромна викторианска купчина от грамадни гранитни блокове, която почти се сливаше с оскъдната крайбрежна ивица, една стърчаща ключица от гранит — тук, на брега на Атлантическия океан в Ню Хампшир. Симетрично подреденият парк на хотела почти не се виждаше от мястото, където стоеше Джек. Тъмна, зелена линия от жив плет — това беше всичко. Месинговото петле стърчеше към небето и сочеше северозапад. Гравирана табела във фоайето съобщаваше, че тъкмо тук през 1838 година Северната методистка3 църква свикала първия от големите митинги в Нова Англия в защита на идеята за премахване на робството, на който Даниел Уебстър4 говорил пламенно и дълго, почти до самозабрава. Табелата припомняше думите му: „От днес нататък знайте, че робството като американска институция залиня и скоро ще трябва да умре във всички наши щати и територии.“
1
Алхамбра — дворец на мавританските крале в Гранада, Испания, построен в 14 век, особено популярен след едноименната книга на Уошингтън Ървинг (1783–1859).
2
Аркадия — планински район в Южна Гърция, традиционно познат заради пасторалната невинност на жителите си, представяни в древногръцката поезия като щастливи пастири и ловци. В преносен смисъл — щастливо място.
3
Методисти — Членове на най-голямото християнско вероизповедание в САЩ, което набляга на личния и обществен морал и се основава на доктрината на холандския теолог-протестант Якоб Арминиус, че Христос е умрял заради всички хора, а не само заради богоизбраните.