И пейзажът беше снимка, и той сякаш се протягаше към него, като че ли е триизмерен. Огромна тревиста равнина със специфичен, до болка наситен зелен цвят се простираше към ниска, плоска планинска верига. Над равнината и планината се ширеше ясно тъмносиньо небе. Джек съвсем отчетливо можеше да долови свежия мирис на този пейзаж. Той познаваше това място. Никога не беше ходил там, поне в действителност, но го познаваше. То бе едно от местата в сънищата наяве.
— Някак си хваща окото, нали? — каза Спийди и Джек си спомни къде се намира. Една азиатка, снимана с гръб към камерата, полюляваше сърцевидния си задник и му се усмихваше през рамо. „Да“ — помисли си Джек.
— Мястото наистина си го бива — рече Спийди. — Таз снимка аз я закачих. А тия другите, с момичетата де, така си ги заварих, гат̀ дойдох. Сърце не ми даде да ги смъкна от стената, щото нещо ми спомнят за онуй време, отдавнашното, когат’ бях все на път.
Поразен, Джек погледна към Спийди и той му намигна.
— Познаваш ли това място, Спийди? — попита Джек. — Знаеш ли къде се намира, искам да кажа?
— Може би да, а може би не. То може да е в Африка,някъде в Кения. Ама може пък и да е само в спомените ми. Седни,пътниче Джек. Настани се в туй кресло.
Джек завъртя креслото така, че да може да вижда картината от мястото в сънищата наяве.
— Това е в Африка, така ли?
— О, може да е и някъде много по-близо, знам ли. Току-виж било някъде, дет’ човек може да прескочи всякогаж, когат’ му се прииска, ама когат’ много му се прииска да го види.
Джек изведнъж осъзна, че трепери и че се е разтреперал преди доста време. Стисна юмруци и усети как треперенето се премества в стомаха му.
Не беше сигурен, че някога ще поиска да види това място, но продължи жадно да го разглежда над главата на Спийди, който беше приседнал на ученическия чин.
— Значи не е някое място в Африка, така ли?
— Е, не знам. Би могло да е. Ама аз съм му дал мое си име, синко. Казвам му просто Териториите.
Джек отново погледна към снимката на голямата вълниста равнина и ниската кафява планина. Териториите. Точно така, това беше истинското име.
„Те имат магия, както ние имаме лекарства, нали така? Една земеделска монархия… модерни оръжия в ръцете на юнаците отвъд… — кроеше планове чичо Морган. Баща му отговаряше, удряше спирачките: — Трябва да внимаваме по какъв начин отиваме там, съдружнико… помни, че сме им задължени, това, което имам предвид, е, че наистина им дължим…“
— Териториите ли? — каза Джек не толкова, за да попита Спийди, колкото да усети вкуса на името в устата си.
— Въздух като най-доброто вино в избата на богаташ. Лек дъждец. Такова е мястото, синко.
— Бил ли си там, Спийди? — попита Джек, като горещо се молеше да получи недвусмислен отговор.
Но Спийди само го притесни, както той и предполагаше, че ще стане. Пазачът му се усмихна и този път това бе истинска усмивка, а не само подсъзнателно проблеснала топлота. След миг Спийди заяви:
— Дявол да го вземе, никога не съм се мярвал извън тез Съединени щати, пътнико Джек. Даже и през войната. Никогаж не стигнах по-далеч от Тексас и Алабама.
— А откъде знаеш за… за Териториите? — Името вече започваше да пасва на устата му.
— На хората кат’ мен какви ли не истории им минават покрай ушите. Истории за двуглави папагали, за хора, дет летят със свои си крила, за хора, които се превръщат във вълци, истории за кралици. Болни кралици.
„… магия, както ние имаме лекарства, нали така?“
Ангели и вълкодлаци.
— Наистина съм слушал приказки за вълкодлаци — каза Джек. — Има ги даже в анимационните филмчета. Това нищо не означава, Спийди.
— Може и тъй да е. Но пък съм чувал, че ако някой измъкнел репичка от земята, друг човек можел да я подуши чак на половин километър, репичката де, толкова е благ и чист въздухът.
— Но ангелите…
— Хора с крила.
— И болни кралици — каза Джек, който прие всичко за някаква шега. — Човече, това ще е някое глухо кътче, измислено от теб. Нали, певецо с метлата?
Но още докато произнасяше думите, усети, че му става лошо. Спомни си черното око на чайката, което го фиксираше, докато тя дърпаше мидата от черупката. Почти чу енергичния, припрян чичо Морган да пита дали Джек може да извика кралица Лили на телефона.
Кралицата на второкласните филми. Кралица Лили Кавано.
— Дааа — меко каза Спийди. — Навсякъде неприятности, сине. Болна кралица… може би умираща. Умираща, синко. И един цял свят, а даже и два чакат там навън, просто чакат да видят дали някой може да я спаси.