— Момченце, знаеш ли как можем да стигнем до хотел „Бевърли Хилс“?
И така, той се оказа непознат в края на краищата. Джек изпита някакво странно разочарование и посочи нагоре по улицата, където съвсем наблизо се намираше хотелът, толкова близо, че баща му бе отивал пеша на деловите си закуски на покритата му тераса.
— Право натам ли? — попита шофьорът все още усмихнат. Джек кимна.
— Ти си едно чудесно и умно малко приятелче — похвали го мъжът и спътникът му се изхили. — А имаш ли представа дали е далече?
Джек поклати глава.
— Само няколко преки.
— Аха.
На Джек започна да му става притеснено. Шофьорът продължаваше да се усмихва, но сега усмивката му изглеждаше широка, сурова и безмилостна. А хихикането на спътника му беше хрипкаво и влажно, сякаш той всмукваше нещо мокро.
— Може би пет, а? Или шест? Колко казваш?
— Ами пет или шест, струва ми се — отвърна Джек и отстъпи назад.
— Е, все тая. А сега наистина ми се иска да ти се отблагодаря, приятелче — каза шофьорът. — Обичаш да хапваш бонбонки, нали? — Той протегна свитата си в юмрук ръка през прозореца, обърна я с дланта нагоре и я разтвори. Ролка бонбони. — Твоя е. Взимай.
Джек колебливо пристъпи напред, в съзнанието си чуваше думите на хиляди предупреждения, отнасящи се до непознати мъже и бонбони. Но този непознат все още бе вътре в колата си — ако опиташе нещо, докато успее да отвори вратата, Джек щеше да е стигнал до следващата пряка. А да не вземе бонбоните му се струваше някак си неучтиво. Джек се приближи с още една стъпка и погледна в очите на мъжа, които бяха сини и сурови като усмивката му. Инстинктът му нашепваше да отпусне ръка и да избяга, но той приближи ръката си с още няколко сантиметра и леко докосна бонбоните с пръсти.
Ръката на шофьора го сграбчи за китката и спътникът му с очила като на слепец високо се изсмя. Изумен, Джек се взря в очите на мъжа, който стискаше ръката му, и видя, че те са започнали да се променят, помисли си, че вижда как се променят от сини в жълти.
Но по-късно те бяха жълти.
Мъжът на другата седалка рязко отвори своята врата и заобиколи колата отзад. На ревера на коприненото му сако висеше малък златен кръст. Джек неистово се задърпа, но шофьорът само се усмихна по-широко и по-безжалостно и го стисна още по-силно.
— Не! — извика Джек. — Помощ!
Мъжът с тъмните очила отвори задната врата откъм страната на Джек и го задърпа.
— Помогнете ми! — пищеше Джек.
Мъжът, който го теглеше, започна да натиска главата му надолу, за да може да го прегъне и набута през вратата. Джек се дърпаше, продължаваше да пищи, но мъжът без усилия стягаше хватката си. Джек заудря ръцете му, после се опита да ги отблъсне от себе си и внезапно с ужас осъзна, че това, което усеща под пръстите си, не е кожа. Успя да извие глава и видя, че от ръкава се подава някакво твърдо, прилично на лапа или на огромен съчленен нокът нещо. Джек отново изпищя.
Наблизо по улицата нечий глас се провикна високо:
— Хей, я оставете туй момче на мира! Хей, вие! Пуснете момчето!
Джек облекчено въздъхна и се изви в ръцете на мъжа толкова силно, колкото можа. Към тях тичаше висок слаб негър и продължаваше да вика. Мъжът, който теглеше Джек, го пусна на тротоара и се разбърза да заобиколи колата отзад. Предната врата на една от къщите зад Джек шумно се отвори — още един свидетел.
— Хайде, мърдай по-бързо — каза шофьорът, който вече даваше газ.
Белият Костюм скочи на седалката до него, колата изсвири с гуми, стрелна се по диагонал през „Родео Драйв“ и се размина на милиметри с бяла спортна кола, шофирана от загорял от слънцето мъж в бял костюм за тенис. Клаксонът на спортната кола изсвири.
Джек се надигна от тротоара. Чувствуваше се като замаян. Плешив мъж в светлокафяв ловен костюм изникна до него и попита:
— Кои бяха тези? Разбра ли имената им?
Джек поклати глава.
— Как си? Трябва да се обадим в полицията.
— Искам да седна — каза Джек и мъжът отстъпи крачка назад.