Докато пълнеше шепата си за четвърти път, по ръката му се появиха няколко драскотини, сякаш храстите му казваха да престане, понеже е хапнал достатъчно и стига толкова. Той смукна най-дълбоката драскотина, тази върху месестата възглавничка под палеца си, и се отправи на север по двете успоредни бразди. Движеше се бавно и се опитваше да огледа всичко наведнъж.
На няколко стъпки от къпиновия гъсталак спря, за да погледне нагоре към слънцето, което изглеждаше някак си по-малко, но пък по-огнено. Дали наистина имаше лек оранжев оттенък като на старите средновековни картини? Не беше изключено. И…
Някакъв писък, стържещ и неприятен като звука, който се чува при издърпването на стар ръждив пирон от дъска, изведнъж се надигна вдясно от него и прекъсна мислите му. Джек стреснато се обърна натам и очите му се ококориха.
Една чайка с умопомрачителни, почти невероятни размери (но наистина беше там — солидна като каменно блокче, съвсем реална) пищеше пронизително. Бе голяма колкото орел. Извила бялата си кръгла глава на една страна, тя отваряше и затваряше извитата си като кука човка. После изплющя с огромните си крила и острата плажна трева около нея се залюля.
И след това, очевидно без да се страхува, заподскача към Джек.
В далечината се разнесе ясният звук от много медни тръби, свирещи едновременно шумна, простичка мелодия и без каквато и да било причина Джек си помисли за майка си.
Той моментално погледна на север, привлечен от звука, който го изпълни с усещане за някаква неосъзната неотложност. Помисли си (ако изобщо имаше време за мислене), че се чувствува като човек, на когото му се яде нещо специално, нещо, което не е ял отдавна — сладолед или пържени картофи, или може би панирана костенурка, но в такъв случай човек не се сеща, преди да го види и да си го поръча, а само изпитва някаква неназована необходимост и тя не му дава мира и го изнервя.
Видя дълги тесни знамена и върха на нещо, което приличаше на огромна палатка, на павилион, щръкнал към небето.
"Това е точно мястото на „Алхамбра“ — помисли си Джек и тогава чайката изкряка зад гърба му. Той се обърна към нея и разтревожен откри, че тя вече е на по-малко от шест стъпки. Човката й отново зееше отворена и той видя мръсната й, розова лигавица и си спомни за вчерашния ден и за чайката, която беше пуснала мидата върху скалата, а после го бе фиксирала с ужасния си поглед, точно както правеше и тази тук. Чайката му се хилеше, той беше сигурен в това. Когато тя скочи още по-близо, той долови гадната воня, която се разнасяше около нея, миризмата на мъртва риба и разложени водорасли.
Чайката изсъска насреща му и отново размаха крила.
— Махай се оттук — високо каза Джек. Сърцето му щеше да изскочи, устата му пресъхна, но той нямаше да се остави да бъде уплашен от една чайка, пък била тя и голяма колкото тази. — Махай се!
Чайката отново отвори човката си… и тогава ужасните тласъци на зейналото й гърло сякаш започнаха да изричат думи, или поне така изглеждаше.
„Айка… и… иррра… Ек… айка миррррррааа…“
„Майка ти умира, Джек…“
Чайката пак подскочи към него, покритите й с люспи крака се вкопчваха в острата трева, човката й се отваряше и затваряше, черните й очи не изпускаха Джек от погледа си. Напълно несъзнателно той надигна зелената бутилка и отпи.
Отново ужасният вкус го накара до болка да стисне очи. Когато ги отвори, той глуповато започна да се взира в някакъв жълт пътен знак, върху който бяха нарисувани черните силуети на две тичащи хлапета, момиченце и момченце. ВНИМАНИЕ, ДЕЦА! НАМАЛЕТЕ СКОРОСТТА! — гласеше знакът. Една чайка, този път със съвършено нормална големина, изкряка и бързо отлетя от табелата, без съмнение стресната от внезапната поява на Джек.
Той се огледа. Чувствуваше се дезориентиран до прималяване. Стомахът му, пълен с къпини и „вълшебния сок“ на Спийди, шумно се бунтуваше. Краката му изведнъж започнаха да треперят и той се отпусна на бордюра, удари гърба си в стойката на пътния знак и зъбите му изтракаха.
После изведнъж наведе глава напред между разтворените си колене и широко отвори уста, сигурен, че ще блъвне навън всичко без остатък. Вместо това само се оригна два пъти и усети, че стомахът му бавно се успокоява.
„От къпините е — помисли си той. — Ако не беше от къпините, със сигурност щях да повърна.“
Вдигна поглед и усети как нереалността отново го връхлита. Бе изминал не повече от шестдесет крачки по коларския път в света на Териториите. Беше сигурен в това. Да кажем, че крачката му е била широка петдесет сантиметра, не, нека кажем дори осемдесет, просто, за да не сгрешим. Това означава, че е изминал почти петдесет метра. Но…