Той погледна назад и видя арката и изписания върху нея с големи червени букви надпис: ЛУНАПАРК „АРКАДИЯ“. Въпреки че зрението му беше безупречно, той едва можеше да различи отделните букви. Хотел „Алхамбра“ и паркът сега се намираха вдясно от Джек, а зад тях бе океанът.
В света на Териториите той беше изминал петдесет метра.
Тук отвъд те сякаш отговаряха на повече от петстотин метра.
— Боже Господи! — прошепна Джек Сойер и покри с ръце очите си.
5.
— Джек! Хей, момче! Пътнико Джек!
Гласът на Спийди едва достигна до него, заглушаван от рева на бучащ мотор. Джек вдигна поглед — главата му тежеше, изморените му крайници сякаш бяха пълни с олово — и видя, че някакъв допотопен камион бавно се търкаля към него. Каросерията беше боядисана в отвратително гущеровозелено. На волана седеше Спийди.
Той приближи камиона към бордюра, даде няколко залпа с мотора (Пуффф! Пуффф! Ууп-ууп-ууп!), загаси го (Хррръ-ъъррр…) и бързо се смъкна долу.
— Джек, добре ли си?
Джек вдигна ръка и му протегна бутилката.
— Вълшебният ти сок наистина изтощава, Спийди — жално каза той.
Спийди погледна обидено… после се засмя.
— М̀чи кой ти е казвал, че илачите трябва да са благи, а, пътнико Джек?
— Никой — отвърна момчето и усети как част от силата му бавно се връща, а потискащото чувство за дезориентация сякаш постепенно започва да го напуска.
— Е, Джек, сега вярваш ли?
Той кимна.
— Не — каза Спийди. — Тъй не върви. Кажи го високо и ясно.
— Териториите — започна Джек — съществуват. Там са. Съвсем истински. Видях една птица… — Той спря и потрепера.
— Каква птица? — остро попита Спийди.
— Чайка. Дяволски огромна чайка… — Джек поклати глава. — Няма да повярваш. — Помисли малко, после добави: — Не, предполагам, че ти ще повярваш. Някой друг може би не, но ти ще повярваш.
— Тя говореше ли? Там доста птици го правят. Говорят разни ми ти глупости, знайш. А има и някои, дето го правят като с чувство… то е лошо, чувството де, злобно, и обикновено избъбрят само лъжи.
Джек бавно кимаше. Дори само това, че слушаше как Спийди говори за случилото се, сякаш то е напълно в реда на нещата, съвсем нормално и обикновено, го караше да се чувствува по-добре.
— Мисля, че наистина говореше. Само че приличаше… — Замисли се. — Ами в училището, в което ходехме с Ричард в Лос Анжелос, имаше едно момче. Брандън Луис. То заекваше и когато говореше, почти нищо не му се разбираше. И птицата говореше по същия начин. Но аз разбрах какво каза. Тя каза, че майка ми умира.
Спийди прегърна Джек през раменете и известно време двамата мълчаливо седяха на бордюра. Администраторът на „Алхамбра“, който гледаше строго, раздразнено и подозрително всички живи същества във вселената, се появи с голям куп писма. Спийди и Джек проследиха с поглед как стига до ъгъла на Аркадия авеню и Бийч Драйв и набутва кореспонденцията на хотела в пощенската кутия. На връщане той ги удостои с беглия си поглед и се запъти по главната алея на парка към хотела. Темето му няколко пъти се мерна между високите, гъсти чемшири.
Ясно се чу как тежката входна врата се отваря и затваря. Джек потръпна от ужасното усещане, което предизвикваше в него есенната пустота на това градче. Широки, безлюдни улици. Дълъг плаж с тъжни, самотни дюни. Празен лунапарк, в който вагоните на влакчето са струпани под насмолен брезент и всички павилиони са заключени с катинари. Хрумна му, че майка му го бе довела на място, което много приличаше на края на света.
Спийди бе отметнал глава назад и пееше със своя искрен и топъл глас: „Дойдох за малко в туй градче… и много тук играх… и много се мотах… но лятото почти отмина, да, и зимата пристига… и вече казвам стига… и трябва да замина… на път далечен да замина…“
Той спря и погледна Джек.
— Хей, пътнико Джек, ще тръгваш ли на път?
Момчето потръпна от ужас.
— Така мисля — каза то. — Ако това ще помогне. Ако наистина ще й помогне. Мога ли да й помогна, Спийди?
— Можеш — замислено отвърна Спийди.
— Но…
— О, има толкова много „но“-та — каза Спийди. — Цял вагон са те, пътниче Джек. Аз не ти обещавам разходчица до сладкарницата. Не ти обещавам успех. Не мога да ти обещая, че ще се върнеш жив или че ако това стане, умът ти все още ще бъде на мястото си. И ти ще трябва да изминеш голяма част от пътя си в Териториите, понеже Териториите са доста по-малки. Забеляза ли това?
— Да.
— И аз тъй си помислих. И сигурно още куп неща ти станаха ясни там на пътя, нали?
Сега Джек отново се сети за един предишен въпрос и въпреки че той нямаше нищо общо с настоящия им разговор, трябваше да знае отговора му.