„О, не започвай пак — каза си той. — Къде ли е отишла?“
И вече го виждаше.
Виждаше го, докато вървеше към спалнята си, виждаше го, докато отваряше вратата и проучваше с поглед неоправеното си легло, празната си раница, скупчените книги и натрупаните върху тоалетната масичка чорапи. Виждаше го, когато погледна в собствената си баня, където пешкирите висяха в ориенталски безпорядък вляво и вдясно, отстрани на ваната и покрай пластмасовите шкафове.
Морган Слоут се втурва през вратата, сграбчва майка му за ръката и я тегли надолу по стълбите…
Джек бързо се върна във всекидневната и този път провери зад дивана.
… издърпва я през страничната врата, набутва я в някаква кола, очите му постепенно стават жълти…
Той взе телефона и натисна нулата.
— Обажда се Джек Сойер… от четиристотин и осма. Майка ми да е оставяла някакво съобщение за мен? Трябваше да е тук… но… е излязла… и сигурно…
— Ей сега ще погледна — отвърна момичето и той от напрежение още по-силно стисна слушалката. — Няма съобщение за четиристотин и осма, съжалявам.
— А за четиристотин и седма?
— Също няма.
— Ами… тя дали е имала посетители през последния час, час и нещо? Идвал ли е някой тази сутрин? Да я види, искам да кажа.
— Това знаят на рецепцията — отвърна телефонистката. — Няма начин да научавам оттук. Искате ли да проверя вместо вас?
— Да, много ви моля — каза Джек.
— О, и без това умирам от скука в тази морга. Почакайте така.
Още един изпълнен с напрежение миг. Тя се върна с думите:
— Никакви посетители. Може би е оставила бележка някъде горе, в апартамента.
— Ами да, ще погледна — измрънка Джек и затвори. Дали администраторът е казал истината? Или Морган Слоут просто му е протегнал ръка, а в месестата й длан се е гушела сгъната като марка двадесетдоларова банкнота. Джек видя и тази сцена.
Той се строполи на дивана и сподави глупавото си желание да погледне под възглавниците. Разбира се, чичо Морган не е можел да дойде и да я отведе. Той все още е в Калифорния. Но пък какво му е пречело да изпрати други хора да свършат това вместо него! Хората, за които бе споменал Спийди, странниците, стъпили с по един крак във всеки свят.
Не го свърташе на едно място. Скочи от дивана, излезе в коридора и затвори вратата. Направи няколко крачки, после се сепна, върна се обратно, отключи със своя ключ, остави вратата полуоткрехната и отново затупурка към асансьорите. Беше напълно възможно само да е мръднала до магазинчето във фоайето за вестници и списания, без да си е взела ключа.
Едва ли. Той не я бе виждал да хваща вестник от началото на лятото. Новините научаваше единствено по радиото.
Значи е излязла да се поразходи.
Прави упражнения и диша дълбоко. Или просто се движи насам-натам. А може би Лили Кавано внезапно е решила да се пробва на сто метра. Подредила си е препятствията долу на плажа и тренира за следващата олимпиада… Слезе с асансьора във фоайето и надникна в магазинчето. Възстаричката блондинка зад щанда го погледна над рамката на очилата си. Плюшени играчки, купчинка тънки вестници, парфюмиран сапун за бръснене, стойка за списания с клюмнали от преградите й „Пипъл“ и „Ню Хампшир Магазин“.
— Извинете — каза Джек и се обърна.
Откри, че втренчено гледа гравираната табела до огромната, обезсърчена папрат: „… залиня и скоро ще трябва да умре…“.
Жената в магазинчето се прокашля. Джек си помисли, че сигурно минути наред се е взирал в думите на Даниел Уебстър.
— Кажете — обади се жената зад него.
— Извинете — повтори Джек и мръдна към центъра на фоайето. Гадният администратор вдигна вежди и се обърна встрани, за да разучава безлюдното стълбище. Джек събра сили и се приближи към него.
— Господине — каза той, когато застана пред рецепцията. Онзи се преструваше, че се опитва да си спомни столицата на Северна Каролина или главното експортно перо на Перу.
— Господине.
Мъжът се смръщи. Та зает с мислите си, той почти не бе тук, бива ли да го обезпокояват!
Джек разбираше, че всичко е само представление, и каза:
— Дали ще можете да ми помогнете.
Онзи реши да го погледне все пак.
— Зависи каква помощ ти трябва, момче.
Джек съзнателно реши да пренебрегне скритата подигравка.
— Да сте виждали майка ми да излиза преди малко?
— Какво значи преди малко? — Сега подигравката бе почти явна.
— Питам само дали сте я видели да излиза.