— Страхуваш се, че е зърнала как си държите ръчичките с твоя любим там навън, а?
— Господи! Що за влечуго сте вие! — възкликна Джек, смаян от самия себе си. — Не, не се страхувам от това. Само се чудя дали е излязла и ако не бяхте такова влечуго, щяхте да ми кажете. — Лицето му бе почервеняло и той осъзна, че е стиснал юмруци.
— Е, добре, тя наистина излезе — отвърна администраторът и се наклони към рафта с ключове зад гърба си. — Но няма да е лошо да сдържаш езика си, момче. Най-добре ще бъде да ми се извиниш, надути ми господинчо Сойер. И аз имам очи! И аз ги разбирам тия работи!
— Вие си мерете приказките и аз ще си гледам работата — каза Джек. Спомни си тази фраза от една от старите плочи на баща си. Тя може би не бе напълно подходяща за случая, но му пасна на устата, пък и онзи гадняр премигна задоволително.
— Може би е някъде в парка, не зная — унило добави администраторът, но Джек вече вървеше към вратата.
Незабавно забеляза, че любимката на автокината и кралица на второкласните филми я няма в обширния парк отпред. Друго не бе и очаквал, тъй като в противен случай би я видял още на идване към хотела. Освен това Лили Кавано не беше от хората, които се разтакават по паркове. Това й бе толкова неприсъщо, колкото и инсталирането на препятствия на плажа.
Няколко коли се влачеха по Бордуок авеню. Една чайка зловещо изпищя високо в небето и сърцето на Джек се сви.
Той прокара ръка през косата си и огледа светлата улица, първо нагоре, после надолу. Може би тя просто се е заинтересувала от Спийди, може би е искала да види този необикновен нов приятел на сина си и е тръгнала надолу към лунапарка. Но Джек не можеше да си я представи там, както не можеше да си я представи и да се лангърка безцелно из парка. Избра по-малко познатия маршрут към градчето.
След високия жив плет, ограждащ „Алхамбра“ и парка, започваше дълга редица ярко боядисани магазини, първият от които беше сладкарница „Аркадия“. Единствено тя и дрогерията „Нова Англия“ продължаваха да работят и извън сезона. Джек се поколеба известно време, застанал на поизронения тротоар. Беше малко вероятно любимката на автокината да пие чай в подобна сладкарница, но тъй като това бе първото място, където все пак можеше да я открие, той тръгна по тротоара натам и надникна през прозореца.
Зад касата седеше и пушеше жена с вдигната на кок коса. Сервитьорка, облечена в розова найлонова рокля, се подпираше на срещуположната стена. Клиенти нямаше. После на една от масите откъм страната на „Алхамбра“ Джек забеляза как някаква възрастна жена отпива от чашата си. Единствената в сладкарницата, с изключение на персонала. Той продължи да наблюдава старицата, която изискано остави чашата върху чинийката и извади цигара от чантата си, и чак тогава с болезнена изненада откри, че това е майка му. Миг по-късно възрастта й сякаш изчезна.
Той обаче запомни гледката и някак си му се струваше, че вижда двоен образ — Лили Кавано Сойер и онази крехка стара жена в едно и също тяло.
Джек отвори внимателно вратата, но въпреки това звънчето издрънча. Блондинката на касата кимна и се усмихна. Сервитьорката се изправи и поглади полата си. Майка му го погледна сякаш с искрена изненада и после широко му се усмихна.
— Ей, пътешественико Джек, вече си толкова висок, че просто ми се стори как виждам през вратата да влиза баща ти — каза тя. — Понякога забравям, че си само дванадесетгодишен.
3.
— Май ме нарече Джек Пътешественика, а? — каза той, след като издърпа стола и се отпусна върху него.
Лицето й бе много бледо, а сенките под очите й изглеждаха почти като синини.
— Баща ти не те ли наричаше така? Просто ей сега ми хрумна, че цяла сутрин си в движение.
— Той ме е наричал Джек Пътешественика, така ли?
— Или нещо подобно… когато беше съвсем мъничък. Сетих се! Джек Пътника. Точно така беше. Казваше ти Джек Пътника. Разбираш ли, беше забавно да те наблюдаваме как се носиш надолу по моравата. Между другото, оставих вратата отворена. Не знаех дали не си забравил да си вземеш ключ.
— Видях — отвърна той, разтърсен от новата информация, която тя така непринудено сподели с него.
— Искаш ли нещо за закуска? Аз просто не можах да понеса дори мисълта да ям още веднъж в онзи хотел.
Сервитьорката вече бе застанала до тях.
— За вас, младежо? — попита тя и леко повдигна таблата си.
— Откъде знаеше, че ще те намеря тук?
— Ами че къде другаде би могъл да отиде човек? — сви рамене тя и каза на сервитьорката: — Моля, донесете му закуска за великани. Той расте поне с един сантиметър на ден.
Джек се облегна назад. Чудеше се как да започне. Майка му го погледна изпитателно и той започна, трябваше да започне сега.