Тя отново замълча.
— Е добре, аз знам къде е ходел — каза Джек. — И вече бях там. Тази сутрин. И ако отида отново, мога да се опитам да ти спася живота.
— Не е необходимо ти да ми спасяваш живота, не е необходимо да го спасява който и да било — изсъска майка му.
Джек погледна към опустошената си чиния и промърмори нещо.
— Я повтори, не чух — нареди му тя.
— Мисля, че е необходимо, казах. — Посрещна с поглед очите й.
— А ако предположим, че попитам как възнамеряваш да го направиш?
— Не мога да отговоря, защото самият аз все още не съм напълно наясно. Мамо, така и така не съм на училище… дай ми възможност. Може би ще отнеме само седмица.
Тя вдигна вежди.
— Е, може и малко повече — призна той.
— Смятам, че си се смахнал — каза тя. Но той видя, че част от нея иска да му повярва, и следващите й думи доказаха това. — Ако… ако съм достатъчно луда, за да ти разреша да заминеш заради тази мистериозна задача, трябва да бъда сигурна, че не те грози никаква опасност.
— Татко винаги се връщаше — изтъкна Джек.
— Предпочитам да рискувам своя живот, а не твоя — отвърна тя и тази истина също увисна като огромна преграда между тях.
— Ще се обаждам, когато мога. Но не се тревожи, ако мине цяла седмица, без да позвъня. Ще се върна, точно както татко винаги се връщаше.
— Цялата история е смахната — каза тя. — Начело с мен. Как ще се добереш до мястото, в което трябва да отидеш? И къде е то? Имаш ли достатъчно пари?
— Имам всичко необходимо — бързо отвърна той, като се надяваше, че тя няма да разчопля повече първите два въпроса. Мълчанието растеше, растеше и най-после той добави: — Предполагам, че ще вървя предимно пеша. Не мога да говоря много за това, мамо…
— Джек Пътника — въздъхна тя. — Почти повярвах…
— Да — кимна той, — да.
„И може би — помисли си Джек, — ти знаеш нещо от онова, което знае тя, истинската кралица, и затова ме пускаш да тръгна на път толкова лесно.“
— Така е. Аз също вярвам. Това го превръща в реалност — добави той.
— Е… когато каза, че няма значение какво ще кажа…
— И щях да го направя.
— … тогава ми стана ясно, че наистина е без значение какво ще кажа. — Тя смело го погледна. — Но въпреки това има значение. Искам да се върнеш тук веднага щом можеш, момчето ми. Не тръгваш още сега, нали?
— Напротив, трябва. — Джек дълбоко си пое дъх. — Да. Тръгвам веднага щом се разделим.
— Е, аз почти повярвах в тези брътвежи. Ти си син на Фил Сойер, добре. Но не си намерил някое момиче тук наоколо, нали?… — Втренчи се в него. — Не. Няма момиче. Хубаво. Опитай се да ми спасиш живота. Нека бъде както си решил. — Поклати глава и той като че ли видя особен, трескав блясък в очите й. — Ако ще тръгваш, направи го още сега, Джеки. Обади ми се утре.
— Ако мога — каза той и се изправи.
— Ако можеш. Да, разбира се. Прости ми. — Тя сведе очи и той забеляза, че погледът й е нефокусиран. По бузите й избиха червени петна.
Джек се наведе и я целуна, но тя му направи знак да тръгва. Сервитьорката ги зяпаше, сякаш представяха някаква пиеса. Въпреки всичко, което майка му току-що бе казала, Джек си помисли, че беше успял да свали недоверието й едва до около петдесет процента, или с други думи, тя вече не знаеше какво да вярва.
За миг тя съсредоточи погледа си върху него и той отново видя очите й да проблесват трескаво. Гняв? Сълзи?
— Пази се — каза тя и даде знак на сервитьорката.
— Обичам те — прошепна Джек.
— Никога не съм се съмнявала. — Почти се усмихваше. — Тръгвай, Пътнико Джек. Изчезвай, преди да осъзная що за лудост е всичко това.
— Вече съм тръгнал — каза той, обърна се и излезе от сладкарницата. Имаше чувството, че главата му е стегната с обръч, сякаш костите на черепа му изведнъж бяха пораснали прекомерно за обвивката си. Жълтата слънчева светлина подразни очите му. Чу как вратата на сладкарница „Аркадия“ хлопна секунда след като звънчето издрънча. Той премигна и претича през Бордуок авеню, без да се огледа за коли. Стигна отсрещния тротоар и се сети, че трябва да се върне до хотела за дрехи. Майка му още не беше излязла от сладкарницата, когато той отвори тежката входна врата на „Алхамбра“.
Администраторът отстъпи назад и враждебно се втренчи в него. Джек усети отрицателните му емоции, но не можа да си спомни защо онзи реагира така само при вида му. Разговорът с майка му, много по-кратък, отколкото той си бе представял, сякаш беше продължил дни. А преди това бе нарекъл мъжа на рецепцията влечуго. Дали трябваше да се извини? Вече не си спомняше какво бе предизвикало избухването му…
Майка му се бе съгласила той да замине, беше му дала разрешението си и докато пресичаше фоайето под злобния поглед на администратора, Джек най-сетне разбра защо. Той не бе споменал талисмана, не беше обяснил за съществуването му, но даже ако го бе направил, даже ако беше говорил за най-невероятната част от мисията си, тя пак щеше да се съгласи. И ако беше казал, че отива да донесе пеперуда с размер колкото човешки крак, за да я опече във фурната, тя щеше да се съгласи да яде печена пеперуда. Може би с ирония, но наистина щеше да се съгласи. Това отчасти показваше дълбочината на страха й, иначе щеше ли да се хваща за такива сламки?