Но тя се хващаше, защото дълбоко в себе си знаеше, че това не са сламки. Бе му разрешила да тръгне, понеже дълбоко в себе си тя също знаеше за Териториите.
Дали когато понякога се събуждаше нощем и в нейното съзнание не звучеше името на Лаура де Лосиан?
Горе в стаята Джек почти безразборно започна да нахвърля в раницата си дрехи. Всичко, което пръстите му напипваха в някое от чекмеджетата и което не беше твърде голямо, попадаше вътре. Ризи, чорапи, един пуловер, къси панталони. Той нави на стегнато руло чифт светлокафяви джинси и също ги пъхна, после осъзна, че раницата бе станала твърде тежка, и извади повечето ризи и чорапи. Измъкна и пуловера. В последната секунда се сети за четката си за зъби. После преметна ремъците през рамо и прецени товара. Не тежеше много. Би могъл да върви цял ден с тези няколко килограма на гърба си. Поспря безмълвно във всекидневната и неочаквано силно усети отсъствието на някой човек или предмет, на които би могъл да каже довиждане. Майка му нямаше да се върне в хотела, докато не е съвсем сигурна, че той е тръгнал, защото видеше ли го сега, щеше да му нареди да остане. Той не можеше да каже довиждане на тези три стаи, както би могъл да го направи с някоя къща, която обича. Хотелските стаи приемат разделите безчувствено. Накрая се приближи до телефонния бележник с рисунка на „Алхамбра“ върху корицата и с тъпия хотелски молив в три реда изрази повечето от това, което трябваше да каже:
„Благодаря ти.
Обичам те
и ще се върна.“
4.
Джек вървеше надолу по Бордуок авеню под оскъдното северно слънце и се чудеше от кое място би трябвало да се… пренесе. Това наистина бе най-точната дума. И трябваше ли да види Спийди още веднъж преди да се „пренесе“ в Териториите? А че трябваше да говори със Спийди беше ясно, защото Джек знаеше много малко за това къде отива, кого може да срещне, какво търси… „той изглежда просто като една кристална топка“. Дали това бяха единствените инструкции, които Спийди възнамеряваше да му даде за талисмана? Това и предупреждението да не го изпусне? Джек се чувствуваше почти болен заради липсата на каквато и да било подготовка, досущ като пред изпит по предмет, чиито часове никога не е посещавал.
Но той чувствуваше също, че би могъл да се пренесе и от мястото, на което стои, толкова беше нетърпелив да започне, да отиде и да търси, да се движи. Изведнъж разбра, че отново трябва да попадне в Териториите. Тази нишка ярко просветна в обърканото му от емоции и копнежи съзнание. Искаше му се да диша онзи въздух, жадуваше го. Зовяха го Териториите, техните обширни равнини и веригите от ниски планини, полетата с гъста трева и поточетата, които шуртяха през тях. Цялото тяло на Джек копнееше за онзи пейзаж. И той може би щеше да извади бутилката от джоба си и да се насили да глътне от ужасния сок още тук, ако в този миг не бе забелязал бившия собственик на бутилката да седи облегнат на едно дърво, свил крака и обхванал с ръце коленете си. Върху кафявия найлонов плик до него лежеше един огромен сандвич с нещо, което приличаше на пържен дроб с лук.
— Тръгваш значи — каза Спийди и му се усмихна. — На път си, както виждам. Сбогува ли се вече? Майка ти знае ли, че няма да си бъдеш дома известно време?
Джек кимна и Спийди вдигна сандвича.
— Гладен ли си? Това и без туй ми е много.
— Вече хапнах — отвърна момчето. — Радвам се, че ще мога да кажа довиждане и на теб.
— Нетърпелив е приятелят Джек, не го свърта вече тук — каза Спийди и поклати глава. — Ще тръгва май момчето.
— Спийди!
— Ама не бързай толкоз, щото съм ти донесъл някои нещица. Ей ги в тоя плик. Искаш ли да ги видиш?
— Спийди!
Негърът присви очи и го погледна.
— Ти знаеше ли, че баща ми ме е наричал Джек Пътника?
— О, току-виж съм го чул нейде — каза той и се ухили насреща му. — Я ела да видиш каквот съм ти донесъл. Пък и трябва да ти кажа къде да отидеш най-напред, нали.
Джек облекчен прекоси тротоара. Старецът премести сандвича в скута си и придърпа плика.
— Честита Коледа — каза той и извади някаква дълга, опърпана и разпарцаливена книга, в която Джек разпозна стария пътен атлас на Ранд Макнали.